Някой трябваше да бъде изпратен незабавно на мястото на атаката, за да разбере дали е имало пленени. Затова попита за Рашид Дадарши, командирът на „Кудс“. Дадарши беше изключително способен боец. Той със сигурност разполагаше с хора, които да проникнат на място и да поразпитат. Но новата информация беше още по-неприятна и от предишната. Заместникът на Дадарши му каза, че командирът му не се е върнал от акцията.
На Мухтар чак не му се вярваше. Беше видял и двамата само секунди преди да се насочи към джипа с Кенеди. Какво би могло да им се случи за толкова кратък интервал от време? Най-накрая стигна до последното стъпало, водещо до второ подземие под Голямата джамия. И той отново се запита дали постъпва правилно като се укрива тук. Абас беше този, който му каза за джамията — че спокойно могат да поверят на имама дори живота си. Дадарши не знаеше за това и Мухтар се успокои с мисълта, че ако по някаква случайност американците са заловили Абас жив, ще им трябват най-малко двайсет и четири часа, докато го накарат да проговори. Във всички случаи криенето в джамията беше за предпочитане пред риска да се придвижват с Кенеди посред бял ден по улици, гъмжащи от американски войници и местни полицаи.
Когато имамът разкри на Мухтар тайната за древните тунели под джамията, той реши, че е по-добре да изчака тук, поне до падането на мрака. За нещастие заповедта беше прекалено категорична: забранено му беше да убива Кенеди, освен ако самият Аматула не му нареди пряко. Единственото изключение беше, ако ги нападнат внезапно. Ако подобно нещо се случеше, щяха да хвърлят вината за смъртта й върху сунитските бунтовници. Той се изкуши да влезе в килията в дъното на тесния коридор и да приключи с това веднъж завинаги. Просто да й вкара един куршум в главата и да хвърли трупа й в реката. Изкушението да я поразпита обаче беше не по-малко силно. Та нали затова беше поел риска да стигне до иранската граница. Тя беше много умна жена и щеше да му е необходимо време да отсее лъжите й от истината. Мухтар не се съмняваше, че ще може да го направи, но нямаше да е никак лесно. Щяха да му трябват месеци на упорити разпити, но добитата информация щеше да е толкова ценна, че с нейна помощ „Хизбула“ можеше да се издържа в следващите десет години. Да не говорим какъв ефект щеше да има това върху тяхната репутация. Ала всяко нещо с времето си. Беше дал думата си на президента Аматула, че ще му даде този силен пропаганден коз.
Един от командосите от „Кудс“ стоеше на пост пред вратата. Мухтар пооправи сакото си и го попита:
— Как е тя?
Мъжът сви рамене.
— Засега няма проблеми.
— Искам нещата да останат така.
Мухтар рязко отвори вратата и влезе във влажния каменен килер. Помещението беше широко приблизително три и дълго седем метра, високо едва два метра. Вътре беше поставена лампа, включена в удължител, който се губеше някъде към коридора. Миризмата на влага и застоялият въздух създаваха потискаща атмосфера. Мухтар се приближи до Кенеди и погледна голите й крака, стърчащи от одеялото, в което я бяха увили. Наведе се и свали брезентовия чувал от главата й. Тя вдигна глава към него и премигна няколко пъти. Мухтар покри краката й с одеялото.
— Извинете, че чак сега идвам, доктор Кенеди — започна той на английски. Беше много горд с направеното проучване и с оригиналния си подход, който беше измислил. Беше прочел във „Вашингтон Пост“ статия, в която пишеше, че най-близките й приятели се обръщали към нея с „доктор“. — Едва преди трийсет минути разбрах, че сте била взета за заложник. Добре ли се отнасяха с вас?
Кенеди спря да мига и впи изпитателно очи в Мухтар.
— Извинете… а вие сте…?
Мухтар се усмихна.
— Човек, който би искал да поправи тази грешка преди някой друг да е пострадал.
— Много мило от ваша страна. За местната администрация ли работите?
— Би могло да се каже. Аз съм нещо като наемник на свободна практика.