В планината лумтеше горски огън. Снегът не се топеше, но усещах как топлината се носи на вълни, как ме залива, докато продължавах да се боря. Старши сержантът се бе надвесил над мен и повтаряше:
— Събуди се… събуди се… събуди се.
Той ме събуди, само за да ми нареди отново да заспя. Не помня какво точно стана след това. По едно време бях върху някаква маса, която вибрираше под мен, имаше светлини и някаква змиевидна апаратура, както и много народ. Но когато се събудих напълно, вече лежах в болнично легло и се чувствах добре, ако изключим онова апатично чувство, че се рееш — същото човек изпитва, след като е бил на турска баня. Отново имах крака и ръце. Но никой не искаше да разговаря с мен и всеки път, когато се опитвах да задам въпрос, една сестра ми пъхаше нещо в устата. Доста ме и масажираха.
После една сутрин се почувствах добре и станах от леглото още щом се събудих. Само малко ми се виеше свят и толкоз. Знаех кой съм, знаех как бях попаднал там, знаех, че всичко останало е било сънища.
Знаех и кой ме бе натикал вътре. Ако Бел ми е дала заповед да забравя нейните мошеничества, докато съм бил дрогиран, или заповедта не е била приета, или трийсетте години студено спане бяха унищожили хипнотичния ефект. Някои подробности не си ги спомнях ясно, но помнех как ме бяха измамили.
Не им се сърдех много-много за това. Вярно, то се бе случило едва „вчера“, тъй като вчерашният ден бе денят, отделен само с едно спане от днешния — но сънят бе продължил трийсет години. Чувството ми не беше точно определено, тъй като бе изцяло субективно, но докато паметта ми бе достатъчно силна за случилото се „вчера“, то отношението ми към тези събития е някак си отчуждено. Нали сте виждали мултиплицираните изображения на телевизора си: как пичърът обикаля базите, а същевременно образът му остава като призрак, наложен върху картината на цялото бейзболно игрище? Е, нещо подобно е… моите съзнателни спомени бяха като картина в близък план; а емоционалната ми реакция бе към нещо отминало отдавна и много далечно.
Възнамерявах наистина да намеря Бел и Майлс и да ги накълцам за храна на котките, но нямаше нужда да бързам. Можех да го направя и следващата година — точно сега изпитвах силно желание да хвърля едно око на 2000-а.
Та, като се сетих за котешка храна, къде бе Пийт? Трябва да е някъде наоколо… освен ако горкичият нещастник не е издържал Спането.
Тогава — чак тогава — си спомних, че внимателно подготвеният ми план да взема и Пийт се бе провалил.
Извадих Бел и Майлс от лавицата с надпис „Да почака“ и ги сложих на лавицата „Неотложни задачи“. Ще се опитват да убиват котарака ми, а?
Те бяха постъпили с Пийт още по-лошо, отколкото да го убият; бяха го прогонили… да свърши дните си като кръстосва задни дворове в търсене на огризки, докато ребрата му почнат да се броят, а чаровната му натура не бъде опорочена от недоверие към двукраките зверове.
Оставили са го да умре — защото той естествено вече бе умрял — оставили са го да умре с мисълта, че аз съм го изоставил.
Е, за това ще си платят… ако са още живи. О, как се надявах да са живи — направо не мога да ви опиша!
Осъзнах, че се бях изправил до леглото си, стиснал таблата му, за да не изгубя равновесие, и че бях облечен само с пижама. Огледах се да повикам някого. Болничните стаи не бяха се променили особено. Нямаше прозорец и не можех да разбера откъде идва светлината; леглото бе високо и тясно, каквито болничните легла са били винаги в паметта ми; но имаше признаци, че това легло е било проектирано за нещо повече от място за спане — между другите прибори под матрака имаше и някакви тръби, за които, предположих, че са част от механизирана подлога, а и нощното шкафче бе част от конструкцията на самото легло. При други обстоятелства тези машинарийки сигурно щяха да привлекат интереса ми, но точно в този момент исках само да намеря крушовидния ключ, чрез който да повикам сестрата — трябваше да получа дрехите си.
Нямаше такъв ключ, но открих в какво бе трансформиран той: бутон върху шкафчето, което не бе съвсем като шкафче. Натиснах го, докато се опитвах да го открия, и светна екранче пред мястото, където би трябвало да се намира главата ми, ако лежах на леглото: ПОВИКВАНЕ. Почти моментално надписът изчезна, заменен от: ЕДИН МОМЕНТ, МОЛЯ.
Вратата много скоро се плъзна безшумно встрани и влезе сестрата. Сестрите също не се бяха променили много. Тази бе сравнително хубавка, имаше познатите маниери на сержант-строевак, носеше наперено малка шапчица върху косите си с цвят на орхидея и бе облечена в бяла униформа. Униформата бе с необичайна кройка — прикриваше едно и показваше друго по начин, доста по-различен, отколкото през 1970-а; но с женската мода винаги е така, влияе дори и на униформите. Тази обаче щеше да работи като сестра, независимо в коя година — това можеше да се отсъди по безпогрешните й маниери.