— Връщайте се в леглото!
— Къде са дрехите ми?
— Върнете се в леглото. Веднага!
Отвърнах разсъдително:
— Вижте, сестро, аз съм свободен гражданин, надхвърлил съм двайсет и една години и не съм престъпник. Няма нужда да се връщам в леглото и нямам намерение да го направя. Сега, ще ми покажете ли къде са дрехите ми или да изляза в този си вид да ги потърся сам?
Тя ме погледна, сетне се обърна неочаквано и излезе; вратата се отдръпна пред нея.
Но не искаше да се отвори пред мен. Още се опитвах да схвана чалъма й, почти сигурен, че щом един инженер я е измислил, то друг инженер ще може да разбере принципа й, когато тя отново се отвори и влезе някакъв мъж.
— Добро утро — рече той. — Аз съм доктор Албрехт.
Дрехите му ми се сториха нещо средно между официален костюм за неделна служба и одежди за пикник, но енергичните му маниери и уморените му очи определено издаваха професионализъм; повярвах му.
— Добро утро, докторе. Бих искал да получа дрехите си.
Той пристъпи само толкова, колкото да позволи на вратата да се плъзне зад гърба му, сетне бръкна в гънките на одеянието си и измъкна пакет цигари. Извади една, размаха я енергично във въздуха, мушна я в уста и дръпна; цигарата се бе самозапалила. Предложи ми пакета.
— Искате ли да попушите?
— Ъ-ъ-ъ, не, благодаря.
— Хайде, вземете. Няма да ви навреди.
Поклатих отрицателно глава. Винаги съм работил с димяща до себе си цигара; за напредъка в работата ми можеше да се съди по препълнените пепелници и изгореното върху чертожната ми маса. Сега обаче при вида на тютюневия дим се почувствах малко слаб и се почудих дали не бях изгубил никотиновата си привичка някъде из проспаните години.
— Благодаря все пак.
— Добре. Мистър Дейвис, аз съм тук от шест години. Специалист съм по хипнология, възкресяване и прочее науки. Тук и на други места съм помогнал на осем хиляди седемдесет и трима пациента да се върнат от хипотермията към обикновения живот, вие сте номер осем хиляди седемдесет и четири. Виждал съм ги да вършат всякакви необичайни неща, когато дойдат на себе си — странни за неспециалиста, не и за мен. Някои искат веднага да се върнат към съня и ми крещят защо ги държа будни. Някои наистина се връщат към съня и се налага да ги прехвърляме другаде. Трети плачат без да спрат, когато разберат, че са си купили еднопосочен билет и е прекалено късно да се върнат у дома в годината, от която са потеглили. А някои пък, като вас, настояват за дрехите си и искат да изтичат веднага на улицата.
— Е, и защо не? Нима съм затворник?
— Не сте. Ще получите дрехите си. Предполагам ще ги намерите малко демоде, но това си е ваш проблем. Но все пак, докато пратя да ви ги донесат, бихте ли ми казали каква е тази толкова ужасно спешна работа, която трябва да свършите точно в този момент… след като е могла да почака трийсет години? Толкова време сте прекарали в хипотермия — трийсет години. Наистина ли е спешно? Или може да се отложи за по-късно днес? Или дори за утре?
Понечих да изтърся, че трябва адски спешно да… но се спрях сконфузено.
— Може би не е чак толкова спешно.
— Тогава направете ми една услуга: върнете се в леглото, дайте ми възможност да ви прегледам, изяжте си закуската, а може би ще поискате и да поговорите с мен, преди да хукнете във всички посоки? Може би дори да съм в състояние да ви посъветвам в каква посока да хукнете.
— Ъ-ъ-ъ, добре, докторе. Извинете ме, че ви създавам неприятности.
Върнах се в леглото. Добре, че го направих — изведнъж се почувствах уморен и неуверен.
— Няма нищо. Да видите само какви случаи имаме. Налага се да ги сваляме от тавана. — Той оправи завивките около раменете ми, сетне се наведе над шкафчето, вградено към леглото. — Тук е д-р Албрехт. Изпратете в седемнайста санитар със закуска, ъ-ъ-ъ… меню четири минус.
Сетне се извърна към мен и рече:
— Обърнете се и вдигнете горнището на пижамата; искам достъп до гръдния ви кош. Докато ви преглеждам, можете да задавате въпроси. Ако желаете.
Замислих се, докато той ме ръчкаше в ребрата. Предполагам, че използваше стетоскоп, макар да изглеждаше като миниатюрно слухово апаратче. Не бяха подобрили обаче едно нещо в него; мембраната, която поставяше върху тялото ми бе студена и твърда — каквато е била винаги.
И какво да пита човек след трийсет години? Дали вече са стигнали звездите? Кой сега подготвя „Войната, която да сложи край на всички войни“? Дали бебета излизат от епруветка?