— Докторе, има ли още машини за пуканки във фоайетата на кината?
— Последният път, когато ходих, имаше. Но нямам много време за подобни удоволствия. Между другото, сега не му викат „кино“, а „изстисквачка“.
— Тъй ли? Защо?
— Идете и ще разберете. Но не забравяйте да завържете колана си; с някои кадри направо смилат аудиторията. Виждате ли, мистър Дейвис, ние се сблъскваме с един и същи проблем всеки ден и за нас той вече се е превърнал в рутинен. Разполагаме с речници за приспособяване за всяка отделна входна година, както и с исторически и културологични резюмета. Това е необходимо, защото дезориентацията на нашите клиенти от срещата с новата действителност може да доведе до потресение, независимо колко сме омекотили шока.
— Ъ-ъ-ъ, предполагам, че е така.
— Определено. Особено когато човек е пропуснал толкова много, като вас — трийсет години.
— Трийсет години ли е максимумът?
— И да, и не. Трийсет и пет години е най-дългият срок, с който сме се сблъсквали, тъй като първият ни клиент, е бил комерсиално поставен при ниски температури през декември 1965-а. Вие сте пациентът с най-дълъг сън, когото аз съживявам, Но имаме тук клиенти с договори за по век и половина. Не би трябвало да ви приемат за трийсет години, тъй като тогава не са имали необходимите познания. Рискували са живота ви. Извадили сте късмет.
— Наистина ли?
— Наистина. Обърнете се. — Той продължи да ме преглежда и добави: — Но като се има предвид онова, което сега знаем, би ми се искало да подготвя някого за скок от хиляда години, стига да има кой да ме финансира. Една година ще го държа за проверка при температурата, на която бяхте вие, сетне за една милисекунда ще го трясна на минус двеста градуса. Ще оживее. Така си мисля. Хайде да проверим рефлексите ви.
Тази работа с „трясването“ не ми се понрави. Д-р Албрехт продължи:
— Седнете и кръстосайте крака. Езиковият проблем няма да ви затрудни. Разбира се, аз се старая да използвам речника от 1970-а, мога с гордост да кажа, че съм в състояние да разговарям на езика на всяка от входните години на отделните си пациенти; научих ги под хипноза. Но и вие ще използвате съвременните идиоми най-много след седмица; всъщност това е само добавен, допълнителен речник.
Мислех си да му река, че поне четири пъти използва думи, които не се употребяваха през 1970-а, или поне не в този смисъл, но реших, че няма да е учтиво.
— Това е всичко засега — каза той. — Между другото, мисис Шулц се опитва да се свърже с вас.
— А?
— Не я ли познавате? Тя твърдеше, че е стара ваша приятелка.
— Шулц… — повторих аз. — Предполагам, че съм познавал няколко „мисис Шулц“, но единствената, за която се сещам сега, е учителката ми от четвърти клас. Но тя трябва да е починала отдавна.
— Може да е предприела Спането. Е, ще получите съобщението й, когато пожелаете. Аз ще ви подпиша документите за изписване. Но ако сте разумен, ще останете тук още няколко дни и ще се заемете с преориентацията си. Ще ви погледна пак по-късно. Както сте казвали някога — „Чао засега“. А, ето го и санитарят със закуската ви.
Реших, че бе по-добър лекар, отколкото лингвист. Но спрях моментално да разсъждавам за това, когато зърнах санитаря. Той се плъзна в стаята, внимателно избегна д-р Албрехт, който излизаше без изобщо да му обърне внимание и без да направи усилие да се предпази.
Дойде до мен, нагласи вградената масичка, завъртя я към мен, отвори я и подреди закуската ми.
— Да ви налея ли кафе?
— Да, моля.
Всъщност не исках да ми налива, предпочитах кафето да си остане топло за накрая. Но ми се щеше да видя как ще ми го налее.
Защото бях приятно изненадан… санитарят бе „Гъвкавия Франк“!
Не бе онзи тромав, събран от подръчни материали първи модел, който Майлс и Бел ми бяха откраднали, разбира се, че не. Този приличаше на първия „Франк“, колкото турбоавтомобилът прилича на първата каляска без коне. Но човек винаги може да познае собствената си работа. Аз бях създал базовия образец, а този бе плод на неизбежната техническа еволюция… Пра-правнукът на „Франк“, подобрен, излъскан, по-ефикасен — но от същата кръв.
— Това ли ще е всичко?
— Една минута.
Очевидно изрекох не което трябва, защото автоматът бръкна в себе си, извади твърд пластмасов лист и ми го подаде. Листът изглежда си остана свързан с неговия корпус чрез тънка, стоманена верижка. Погледнах и ето какво видях отпечатано:
ГЛАСОВ КОД: „Енергичния бобър“, модел XVII-а.
ВАЖНА ЗАБЕЛЕЖКА!!