Чакайте да видим: на колко години ще е тя сега? Четирийсет… не, четирийсет и една. Трудно ми бе да си представя Рики на четирийсет и една години. И все пак, в сегашните времена, а и в тогавашните, това нямаше да е възрастна жена. От десет метра разстояние човек често не може да прецени дали една мацка е на четирийсет и една или на осемнайсет.
Ако бе богата, щях да й позволя да ме черпи едно питие, щяхме да вдигнем наздравица за забавната, малка, отлетяла душица на Пийт.
А ако нещо не бе сработило както трябва и тя бе бедна, въпреки пакета от акции, които й бях преотстъпил, тогава — по дяволите, ще се оженя за нея! Да, ще го сторя. Няма значение, че щеше да е с десет или повече години по-възрастна от мен; като се има предвид доказаната в миналото ми непрактичност, имах нужда от някой по-възрастен, който да ми казва „не“ — а Рики просто бе момичето, което можеше да го направи. Тя въртеше Майлс и дома му със сериозността на малко момиченце, още когато нямаше десет години; на четирийсет сигурно ще си е все същата, само че по-апетитна.
Усетих истинска топлина и за първи път, откакто се събудих, вече не се чувствах изгубен в непозната земя. Рики бе отговорът на всички въпроси.
Но тогава някъде дълбоко в себе си чух глас:
— Виж какво, глупако, не можеш да се ожениш за Рики, защото едно толкова сладко момиче вече ще е омъжено сигурно поне от двайсет години насам. Ще има четири деца… може би и син, по-възрастен от теб… а и съпруг, който никак няма да се зарадва да те види в ролята на добрия стар чичо Дани.
Слушах и ченето ми увисна. Сетне си рекох слабохарактерно:
— Добре, де, добре — значи пак съм изтървал влака. Ала въпреки това ще я открия. Не могат да ми сторят нищо повече от това да ме застрелят. Пък и в крайна сметка тя бе единственият друг човек, освен мен, който наистина разбираше Пийт.
Обърнах друга страница, навъсен при мисълта, че съм загубил и Рики, и Пийт. Малко по-късно съм задрямал с вестника и спах, докато „Енергичния бобър“ или близнакът му не донесе обяда.
В съня ми Рики ме държеше на коленете си и ми казваше:
— Всичко е наред, Дани. Намерих Пийт. Ние вече сме тук и ще си останем заедно. Нали така, Пийт?
— Мя-о-о-у-да!
Речниците за допълнително ограмотяване бяха фасулска работа; повече време отделих на историческите резюмета. Сума неща могат да се случат за трийсет години, но защо всички останали трябва да са по-наясно от мен? Не се изненадах, че Великата азиатска република ни измества от търговията в Южна Америка; това бе заложено още в тайванското съглашение. Нито пък се изненадах да разбера, че Индия се е балканизирала повече от всякога. Новината, че Англия се е превърнала в канадска провинция малко ме сепна. Кое бе яйцето и кое — кокошката? Пропуснах паниката от 1987-а, златото бе чудесен инженерен материал за някои цели; не можех да смятам за трагедия факта, че сега бе по-евтино и вече не бе средство за разплащане, независимо колко народ е изгубил и последната си риза при тази промяна.
Спрях да чета и се замислих за детайлите, които човек може да изработи с евтино злато, с неговата висока плътност, добра проводимост и ковкост… и се спрях, когато осъзнах, че първо трябваше да прочета техническата литература. Мамка му, че в ядрената физика то направо щеше да е безценно. Главно поради начина, по който този метал можеше да се обработва, далеч по-добре от всеки друг, ако го използваш в миниатюризацията… и пак се спрях, повече от сигурен, че „главата“ на „Енергичния бобър“ бе тъпкана със злато. Просто трябва да се заема с това и да разбера какво са вършили момчетата в „тъмните си стаички“, докато мен ме е нямало.
Соутелската обител не бе достатъчно оборудвана, та да мога да чета по инженерните въпроси, затова казах на д-р Албрехт, че съм готов да бъда изписан. Той сви рамене, съобщи ми, че съм идиот, и се съгласи. Останах обаче още една нощ; установих, че каталясвам само като лежа и гледам как думите тичат една подир друга в скенера за текстове.
Веднага след закуска на следващата сутрин ми донесоха модерни дрехи… и ми потрябва помощ да се облека. Самите дрехи не бяха толкова странни (макар че никога досега не бях носил вишневочервени панталони с увиснало дъно), не можех обаче да се справя със закопчалките. Предполагам, че и дядо ми би изпитал същите затруднения с циповете, ако не бъде въведен постепенно към тях. Проблемът, разбира се, бе в слепващите се шевове — помислих си, че ще ми е нужно да наема някое момченце да ми помогне да ида до тоалетната, преди да ми светне, че чувствителната на натиск залепваща тъкан бе аксиално поляризирана.