— Да, разбира се.
— Едва ли е възможно. Всъщност, не е възможно, тъй като империята „Маникс“ вече не съществува. Разбира се, не мога да твърдя, че не е имало никаква връзка между „Маникс“ и корпорацията „Наето момиче“. Но не вярвам тази връзка да е била сериозна, инак бих чул за нея.
Изоставих темата. Ако Майлс и Бел бяха пострадали от срутването на „Маникс“, това ме устройваше отлично. Но, от друга страна, ако „Маникс“ бе притежавал и бе доил „Наето момиче инк.“, това би ударило и Рики толкова силно, колкото и тях. А аз не исках Рики да е пострадала, независимо от всичко останало.
Изправих се.
— Е, благодаря ви, че ми поднесохте новината внимателно, мистър Даути. Ще си вървя.
— Недейте още. Мистър Дейвис… ние в тази институция изпитваме към подопечните си отговорност, надхвърляща записаното в параграфите на договорите ни. Сигурно сте наясно, че вашият случай не е единственият от този сорт. Нашият директорски борд ми е поверил един малък фонд, с който да облекчаваме подобни изпитания. Той…
— Никаква милостиня, мистър Даути. Благодаря ви, все пак.
— Това не е милостиня, а кредит. Може да се нарече личен кредит. Повярвайте ми, загубите ни от подобни кредити са незначителни… а и не искаме да излезете оттук със съвсем празни джобове.
Преосмислих решението си. Не знаех дори колко струва едно подстригване. От друга страна, да вземеш пари назаем бе все едно да се опитваш да плуваш, хванал по една тухла във всяка ръка… Малкият кредит понякога се изплаща по-трудно, отколкото ако вземеш милион.
— Мистър Даути — рекох бавно, — д-р Албрехт ми каза, че тук ми се полагат още четири дни легло и котлова храна.
— Мисля, че е точно така — трябва да проверя в картата ви. Ние не изхвърляме хората, дори и когато договорът им е изтекъл, но още не са готови да излязат.
— Така си и мислех. Но какви са цените на тази стая, която заемах досега — на една болнична стая плюс храната?
— А? Но нашите стаи не се наемат по стандартния начин. Освен това ние не сме болнично заведение; просто поддържаме един лазарет за възстановяване на клиентите си.
— Да, разбира се. Но сигурно можете да пресметнете, дори само от счетоводна гледна точка.
— Хм… и да, и не. Действащите разценки се формират на съвсем друга основа. Перата са амортизация, непроизводствени разходи, резерви, диетична кухня, персонал и прочее. Предполагам обаче, че мога да направя приблизителна сметка.
— Ъ-ъ-ъ, не си правете труда. На какво би възлязъл еквивалентът на наема на една болнична стая и храната?
— Това не е по моята част. И все пак… ами, да речем, приблизително около сто долара на ден.
— На мен ми се полагат четири дни. Ще ми заемете ли четиристотин долара?
Той не ми отговори, но съобщи някакъв цифров код на механичния си помощник. След което ми бяха броени на ръка осем петдесетдоларови банкноти.
— Благодаря — рекох искрено и ги прибрах. — Ще направя всичко възможно тези пари да не утежнят сметките ви. Шест процента стигат ли? Или сега вземат повече?
Той поклати глава.
— Това не е заем. След като поставихте въпроса така, аз записах сумата срещу неизползваното, но полагащо ви се време.
— А, така ли? Вижте какво, мистър Даути, не исках да ви извивам ръцете. Разбира се, че ще…
— Моля ви. Вече казах на помощника си да въведе разхода, когато му наредих да ви плати. Нима искате да създадате главоболие на ревизорите ни за някакви си четиристотин долара? Бях готов да ви отпусна много по-голям заем.
— Добре, няма да споря. Кажете, мистър Даути, колко голяма сума са тези четиристотин долара? Какви са сега цените?
— Хм… това е един сложен въпрос.
— Просто ми дайте някакъв пример. Колко струва да хапне човек?
— Храната е доста евтина. За десет долара човек може да получи прилична вечеря… ако избере ресторант с умерени цени.
Благодарих му и излязох с най-добри чувства към него. Мистър Даути ми напомняше на един касиер от времето на военната ми служба. Касиерите винаги са били само два чешита: единият вид ви посочва ведомостите и ви обяснява, че не можете да получите всичко, което ви се полага; вторият рови из бумагите, докато не открие някакъв параграф, по който да ви даде и онова, което дори не ви се полага.
Даути бе от втория вид.
Обителта се намираше срещу Уилшърските магистрали. Пред нея имаше пейки, храсти и цветя. Седнах на една пейка, за да си възвърна равновесието и да реша дали да поема на изток или на запад. Държах се при мистър Даути, но честно казано бях потресен, макар да имах в джоба си сума, достатъчна да ме изхрани една седмица.
Слънцето обаче бе топло, а жуженето от движението на магистралата бе приятно, бях млад (поне биологически), имах две ръце, имах мозък. Подсвирквайки си „Алилуя, аз съм скитник“, отгърнах „Таймс“ на страниците с обяви „Търси се работна ръка“.