— Превелики Боже! Синко, нали наистина не очакваш хората да вложат цялото си майсторство в коли, които са в излишък? Тези коли са заложени срещу кредитите за субсидиране на цените преди още да са слезли от поточните линии.
След това млъкнах и повече не си отворих устата. По-добре да си се придържам към инженерните науки; икономиката бе тъмна област за мен.
Разполагах обаче с много време за мислене. Работата ми изобщо не бе никаква „работа“ според разбиранията ми; всичко вършеше „Гъвкавия Франк“ в различните му варианти, „Франк“ и братята му управляваха пресата, докарваха колите, изтегляха скрапа, брояха и теглеха товара; работата ми бе да стоя на една малка платформа (не ми бе позволено да седя) до шалтера за спиране на цялата операция, в случай че възникне аварийна ситуация. Това никога не ставаше, но скоро разбрах, че от мен се очаква поне веднъж на смяна да открия повреда в автоматиката, да спра процеса и да извикам аварийна бригада.
Е, поне ми плащаха по двайсет и един долара на ден и можех да се изхранвам. Насъщният ми хляб бе осигурен.
След като платях социални осигуровки, профсъюзен членски внос, данък общ доход, данък отбрана и медицинско осигуряване, занасях у дома около шестнайсет долара. Мистър Даути грешеше, че вечерята струвала десет долара; човек можеше да получи съвсем прилична манджа и за три долара, стига да не настоява месото да е истинско, но бих поспорил с всеки, който твърди, че може да познае дали бифтека в хамбургера му е наченал живота си в резервоар или в прерията. А и тъй като се носеха слухове за контрабандно месо, което може да доведе до радиационно отравяне, сурогатите напълно ме задоволяваха.
Виж, въпросът къде да живея бе доста по-сложен. След като в Лос Анджелис по време на Шестдневната война не бе приложен планът „Мигновено разчистване на бедняшките квартали“, в града бяха надошли учудващо много бежанци (предполагам, че и аз бях един от тях, макар на времето да не смятах себе си за такъв) и очевидно повечето от тях изобщо не се бяха върнали у дома си, дори и онези, които имаха домове, където да се върнат. Градът — ако човек може да нарече Голям Лос Анджелис град, — вече се задушаваше, когато предприемах Спането; а сега бе претъпкан като дамска чантичка. Може би е било грешка, че са ликвидирали смога; през шейсетте години някои хора напускаха града поради заболяване от синузит…
А сега очевидно никой не напускаше.
Още в деня, в който излязох от обителта, си бях поставил няколко основни задачи: 1) да си намеря работа; 2) да намеря къде да спя; 3) да наваксам в инженерството; 4) да открия Рики; 5) да се върна към инженерството — ако е възможно да си бъда сам шеф; 6) да намеря Бел и Майлс и да си разчистя сметките с тях, без да ме тикнат в затвора за това; и 7) най-сложното — да открия оригиналния патент на „Енергичния бобър“ и да проверя дали е вярно силното ми предчувствие, че това наистина бе „Гъвкавия Франк“ (не че имаше някакво значение сега, а просто от любопитство), както и да проуча корпоративната история на „Наето момиче инк.“, и т.н., и т.н.
Подредих горния списък по приоритет, защото, както бях разбрал още преди години (като едва не провалих първата си година на следване), ако човек не съблюдава приоритетите си, то като спре музиката, той си остава неловко щръкнал на дансинга. Някои от тези приоритети се конкурираха помежду си, разбира се; очаквах да открия Рики и евентуално Бел и компания, докато наваксвах в инженерството. Но първостепенните неща са първи по ред, а вторите — втори; намирането на работа например бе по-важно, отколкото да осигуря покрив над главата си, защото доларите са ключът към всичко останало… особено когато ги нямаш.
След като шест пъти не успях да намеря стая под наем в града, хукнах подир една обява за квартира в околностите на Сан Бернардино. Трябваше веднага да я наема; вместо това се направих на важен, върнах се в центъра, с намерението да потърся още нещо там, сетне да стана много рано и да съм първи на опашката за някаква работа от списъците на ранните издания за трудовата борса.
Но и тук неудача. Записах се в четири от списъците на чакащите и се озовах в парка. Там си и останах, вървях, за да се стопля почти до полунощ, сетне се отказах — зимите в Лос Анджелис могат да се нарекат субтропични, само ако сложите ударението на „суб“. Подслоних се в гарата на Уилшър Уейз… и към два часа ме прибраха с останалите скитници.
Затворите се бяха подобрили. Този бе топъл и мисля, че караха дори хлебарките да си избършат краката, преди да влязат.
Обвиниха ме в баракиране. Съдията бе млад човек, който дори не вдигна глава от вестника си, а само попита: