— На всичките тези за пръв път ли им е?
— Да, ваша чест.
— Трийсет дни или да бъдат пуснати под гаранцията на някоя компания за наемане на работници.
Почнаха да ни извеждат, но аз не помръднах.
— Един момент, господин съдия.
— А? Да не би нещо да не е ясно? Виновен ли сте или не?
— Ъ-ъ-ъ, аз всъщност не знам, защото не разбирам какво съм направил. Виждате ли…
— Желаете ли обществен защитник? Ако е така, ще бъдете задържан, докато някой се заеме с делото ви. Разбрах, че графикът на служебните защитници върви с шест дни закъснение… но това си е ваше право.
— Ъ-ъ-ъ, пак не разбирам. Може би бих желал гаранция от компания, макар да не съм много сигурен какво означава това. Онова, което всъщност искам, е съдът да ме посъветва, ако благоволи.
Съдията нареди на пристава:
— Изведи останалите. — Сетне се обърна към мен. — Изплавай камъчето. Но те предупреждавам, че съветът ми няма да ти хареса. Достатъчно време съм на тази работа, за да чуя всички възможни фалшиви истории и вече съм развил дълбоко отвращение към повечето от тях.
— Да, сър. Моята обаче не е фалшива и лесно може да се провери. Виждате ли, аз едва вчера излязох от Дългото спане и…
По лицето му обаче се изписа отвращение.
— Един от онези, така ли? Често съм се питал какво е накарало нашите предци да си мислят, че могат да ни засилят с изметта си. Последното, от което се нуждае този град, са още хора… особено такива, които не са успели да се справят в собственото си време. Бих искал да мога да те изритам обратно там, откъдето идваш, и да отнесеш при тях съобщението, че бъдещето, за което мечтаят, не е, — повтарям, не е, — засипано с рози. — Въздъхна. — Но това няма да има никакъв ефект, сигурен съм. Е, какво очакваш да сторя? Да ти дам още една възможност? И да ми се явиш пак тук след седмица?
— Господин съдия, не мисля, че ще стане така. Имам достатъчно пари да преживея, докато си намеря работа и…
— Е? Щом имаш пари, защо тогава си баракувал?
— Господин съдия, аз дори не знам значението на тази дума.
Този път той ме остави да разправям. Когато стигнах до там как бях измамен от „Мастър Иншуърънс Къмпани“, държанието му се промени изцяло.
— Тези свини! Майка ми пострада от тях, след като си плаща вноските цели двайсет години. Защо не ми каза първо това? — Той извади визитка, написа нещо на нея и рече: — Занеси я в офиса за наемане на работници на службата „Излишъци и отпадъци“. Ако не си намериш работа, ела при мен днес следобед. Но никакво баракиране повече. То не само подхранва престъпността и злото, но се подлагаш на ужасния риск да налетиш на вербовчик за зомбиране.
Ето как получих работа — да мачкам чисто нови коли. Но все пак мисля, че не сгреших като реших първо да си потърся работа. Човек с дебел портфейл навсякъде може да се чувства у дома си — и ченгетата го оставят на мира.
Намерих си порядъчна и по джоба ми стая в един район на Западен Лос Анджелис, който още не бе променен по Новия план. Мисля си, че някога стаята е била килер-дрешник.
Не бих искал някой да си помисли, че 2000-а година не ми харесваше в сравнение с 1970-а. Харесваше ми, харесваше ми и 2001-а, която се дотърколи няколко седмици след като ме събудиха. Въпреки повтарящите се спазми на почти непоносимата носталгия, смятах, че Голям Лос Анджелис в зората на третото хилядолетие бе може би най-чудесното място, което бях виждал. Беше забързан, чист и много вълнуващ град, макар и малко попренаселен… но дори и с това се справяха с гигантски и смел мащаб. Районите, променени по Новия план, бяха истинска песен за душата на един инженер. Ако градската управа имаше суверенното право да спре имиграцията за десет години, сигурно щеше да реши изцяло жилищния проблем. Но след като не разполагаше с такава власт, тя просто се опитваше да се справи по най-добрия начин с рояците, които продължаваха да пъплят от другата страна на планините.
Струваше си човек да проспи трийсет години и да се събуди навреме, за да види, че е решен проблемът с обикновената настинка и че никой вече не подсмърча. Това за мен означаваше повече, отколкото изследователската колония на Венера.
Две постижения ми направиха най-силно впечатление — едно голямо и едно малко. Голямото бе разбира се нулевата гравитация. През седемдесета аз знаех за изследванията на гравитацията в Бабсъновия институт, но не очаквах да излезе нещо от тях — и нищо не излезе; теорията на основното поле, върху която се основава нулевата гравитация, бе разработена в Единбургския университет. Но в училище ме бяха учили, че гравитацията е нещо, което никой не може да промени, защото е присъща на самата форма на пространството.