Единствената пречка бяха омонимите. „Дейзи Диктовката“ изобщо няма да забави ход при думи като „изстрелвам“, „застрелвам“ и „отстрелвам“, защото съдържат различни звуци. Но омонимите ще й създадат истински неприятности.
Дали в градската библиотека на Л.А. имаше речник на омонимите в английския? Имаше… и аз започнах да броя неизбежните омонимни двойки, като се опитвах да преценя с колко от тях можех да се справя, използвайки теорията на информацията чрез статистика на контекста и колко щяха да изискват специално програмиране.
Постепенно изпадах в нервна превъзбуда. Не само, че губех по трийсет часа седмично да върша една напълно безполезна работа, но и не можех да проектирам истински в една обществена библиотека. Трябваше ми помещение за проектиране, работилница, където да оправям различните дефекти, търговски каталози, професионални списания, калкулатори и всичко останало.
Реших, че трябва задължително да си намеря някаква работа, която да е свързана пряко с моята специалност. Не бях толкова глупав да си втълпя, че отново съм станал инженер; все още не бях попил маса нови знания за занаята. Щях непрекъснато да се напъвам да използвам новонаученото за своите разработки, само за да открия сетне в библиотеката, че някой преди мен е решил проблема — при това по-чисто, по-добре и по-евтино, отколкото аз при първия си опит, и то десет или петнайсет години по-рано от мен.
Трябваше да вляза в някой инженерен офис и да попия новостите през кожата си. Надявах се, че ще мога да се справя като младши чертожник.
Знаех, че вече използват полуавтоматични чертожни машини; виждал ги бях на снимки, но не бях хващал такава машина в ръце. Имах обаче предчувствието, че ще се науча да работя с нея за двайсет минути, стига да имам възможност, защото те удивително си приличаха с онази идея, която самият аз бях имал някога: машина, която има същото родство с метода на старомодната чертожна дъска и линеала, каквото има пишещата машина със стенографията. Всичко беше в главата ми: как можеш да изчертаеш прави или криви линии където си поискаш върху листа на статива, само като натискаш различните клавиши.
В този случай обаче бях толкова сигурен, че идеята ми не бе открадната, колкото бях уверен, че „Гъвкавия Франк“ ми бе откраднат, защото идеята ми за чертожна машина никога не бе напускала главата ми. Някой бе родил същата идея и я бе развил логично по същия път. Когато дойде времето на железниците, хората започват да строят железници.
Конструкторите от „Аладин“, същата фирма, която произвеждаше и „Енергичния бобър“, предлагаха една от най-добрите чертожни машини — „Дан Чертожника“. Бръкнах в спестяванията си, купих си нов костюм и дипломатическо куфарче втора ръка, натъпках го с вестници и се явих в салоните за продажби на „Аладин“ в ролята на „купувач“. Поисках да демонстрират машината.
Но тъкмо тогава, когато вече бях пред модела на „Дан Чертожника“, имах най-объркващо изживяване. Deja vu, както му викат психолозите — „това вече сме го виждали“. Тази проклета машинка бе разработена тъкмо по онзи начин, по който щях да я разработя и аз, ако разполагах с достатъчно време… вместо да ме отвлекат и да ме хласнат в Голямото спане.
Не ме питайте защо се чувствах така. Човек винаги разпознава собствения си начин на работа. Един изкуствовед ще каже, че дадена картина е от Рубенс или Рембранд, съдейки по мазките, осветлението, композицията, избора на бои, по десетки особености. Машиностроенето не е наука, то е изкуство и винаги съществува широк спектър решения, с които да бъде разрешен даден инженерен проблем. Проектантът „подписва“ творбата си именно чрез този избор, досущ както художникът подписва картината си.
„Дан Чертожника“ дотолкова носеше духа на моята собствена техника, че доста се притесних от това. Дори се зачудих дали в крайна сметка в телепатията нямаше нещо вярно.
Естествено взех номера на първия патент. И в състоянието, в което се намирах, изобщо не се учудих, че първият е бил издаден през 1970-а. Бях твърдо решен да установя кой е бил изобретателят. Би могъл да е някой от учителите ми, от които бях „купил“ част от стила си. Или някой инженер, с когото бях работил на времето.
Изобретателят можеше и да е жив още. Ако е така, някой ден ще го намеря… и ще се запозная с този човек, чийто мозък работи досущ като моя.
Успях обаче да запазя самообладание и да оставя продавача да ми покаже как действа машината. Едва ли си струваше да си прави труда; „Дан Чертожника“ и аз бяхме създадени един за друг. За десет минути аз работех с него по-добре, отколкото продавачът. Най-накрая с нежелание спрях да рисувам с машината готини картинки, получих лист с цените, отстъпките, сервизното обслужване и т.н., сетне си тръгнах, като му казах, че ще се обадя пак, тъкмо когато той вече смяташе, че ще сложа подписа си върху празното място. Беше кофти номер, но в края на краищата му струваше само един изгубен час.