Оттам отидох в главния завод на „Наето момиче“ и подадох молба за работа.
Знаех, че Бел и Майлс вече не са в „Наето момиче инк.“ В малкото време, което можех да отделя между работата си и непреодолимия стремеж да наваксам в инженерството, търсех Бел и Майлс, но най-вече Рики. Нито един от тримата не бе в списъка на телефонната система на Голям Лос Анджелис, нито пък някъде другаде в Щатите; бях платил да бъде извършено „информационно“ проучване в националния архив в Кливлънд. Взеха ми такса за четирима, защото поисках Бел да бъде търсена и като Джентри, и като Даркин.
Същия успех имах и с Регистъра на гласоподавателите в окръг Лос Анджелис.
От „Наето момиче“ в писмо, подписано от седемнайстия им вицепрезидент, в чиито задължения влизаше и това да отговаря на глупави въпроси, се признаваше предпазливо, че преди трийсет години наистина имали служители с такива имена, но сега не можели да ми помогнат с нищо.
Не бе работа за един любител с малко време и с още по-малко пари да поеме по една изстинала преди трийсет години следа. Не разполагах с отпечатъците им, инак бих могъл да опитам при ФБР. Не знаех номерата на осигурителните им карти. Моята благословена страна никога не бе падала до нивото на полицейска държава и естествено нямаше някакво бюро, което да разполага с досие за всеки гражданин, нито пък аз бях в положение да изискам подобно досие, дори и то да съществуваше някъде.
Може би една детективска агенция би се заела срещу щедро възнаграждение да се разрови из данъчните и комуналните архиви, във вестникарските папки и Бог знае още къде, и щеше да ги открие. Но аз не можех да вложа много пари в подобно начинание, а не разполагах с таланта и с времето да свърша всичко това сам.
Най-накрая се отказах от Майлс и Бел, но си обещах, че ще пусна професионалисти да търсят Рики, веднага щом можех да си го позволя. Тъй като вече бях установил, че тя не притежава акции в „Наето момиче“, бях писал до Банк ъф Америка, за да разбера дали при тях има или някога е имало ценни книжа на нейно име. В отговор получих писмо, в което ме информираха, че подобни сведения са конфиденциални, затова им писах отново — казах им, че съм от Спалите и че тя е единствената ми жива роднина. Вторият път получих по-мило писмо, подписано от един от служителите по доверителните фондове, в което той ми пишеше, че за съжаление информацията относно бенефициентите на доверителни фондове не можела да се разгласява, дори и на човек в моето необичайно положение; той обаче се чувствал задължен да ми съобщи отрицателния резултат: че банката или някой от нейните клонове по никое време не са обслужвали фонд на името на Фредерика Вирджиния Джентри.
Това поне изясняваше единия от проблемите.
Онези птиченца по някакъв начин бяха успели да вземат пакета акции от малката Рики. Така, както бях го написал, документът за преотстъпване на акциите трябваше да мине през Банк ъф Америка. Но нищо подобно не бе станало. Горката Рики! И двамата бяхме ограбени.
Направих още един опит. В архива на отдела по образование в Мохаве имаше данни за ученичка на име Фредерика Вирджиния Джентри… но същата била взела отпускно свидетелство през 1971-а. Други данни за нея нямаше.
Изпитах поне някакво облекчение да разбера, че някой някъде признаваше, че Рики изобщо е съществувала. Но тя би могла да отнесе това нейно отпускно свидетелство във всяко едно от хилядите училища в Съединените Щати. Колко време щеше да ми отнеме да пиша до всички? И дали архивите им бяха достатъчно подредени, та да могат да ми отговорят, дори ако предположим, че биха поискали да го сторят?
В морето от четвърт милион души едно малко момиченце може да се изгуби като камъче в океана.
Провалът на диренията ми обаче ми даде възможност да потърся работа в „Наето момиче инк.“, особено след като вече знаех, че Майлс и Бел не управляваха корпорацията. Можех да пробвам в стотици фирми, заети с производството на автомати, но „Наето момиче“ и „Аладин“ бяха големите имена в домакинските уреди, толкова важни в своята сфера, колкото са били „Форд“ и „Дженеръл мотърс“ в зенита на автомобилната промишленост. Избрах „Наето момиче“ главно от сантиментални подбуди; исках да разбера докъде се е разраснало моето предприятие.
В понеделник, на пети март 2001 година, влязох в офиса за наемане на работна ръка, наредих се на опашката за ИТР-персонал, попълних дузина формуляри, в които и дума не ставаше за проектиране и машиностроене, и един, в който ставаше дума… след което ми бе казано „Не ни звънете, ние ще ви потърсим.“