— Разбира се, разбира се… в границите на разумното.
И продължи с такъв шотландски акцент, че вече трудно го разбирах.
Накрая Галоуей рече отривисто:
— Значи всичко е уредено. Ще ме извиниш ли, Би Джей? Мистър Дейвис, не си тръгвайте — ще ви направим снимка с първия модел на „Наето момиче“.
Така и стана. А аз се зарадвах да го видя… първия модел, който бях сглобил със собствените си две ръце и маса пот. Исках да разбера дали функционира все още, но Макбий не ми даде да го пусна; май изобщо не му се вярваше, че знам как действа.
Прекарах си добре в „Наето момиче“ целия март и април. Имах на разположение всички инструменти, които можех да пожелая, технически списания, необходимите търговски каталози, практична библиотека, „Дан Чертожник“ („Наето момиче“ не произвеждаше чертожни машини, затова ползваха най-добрите, които бяха на пазара, а те бяха от „Аладин“), както и професионалните разговори на колегите ми — песен за моите уши!
Специално ме запознаха с Чък Фройдънбърг, заместник-главният инженер по изработката и доставката на компонентите. По мое мнение Чък бе единственият истински инженер там; останалите бяха свръхобразовани механици… включително и Макбий. Според мен главният инженер бе ярко доказателство, че за да бъде човек истински инженер, се изисква много повече от диплом и шотландски акцент. След като се поопознахме, Чък призна, че и той смята така.
— Мак всъщност не харесва нищо ново; по-скоро би правил нещата по начина, по който и дядо му ги е правил по красивите брегове на Клайд.
— Той с какво всъщност се занимава?
Фройдънбърг не знаеше подробностите, но изглежда, че сегашната фирма е била производствена компания, която е наела патентите (моите патенти) от „Наето момиче инк.“ Сетне, преди около двайсет години е било осъществено едно от онези сливания за намаляване на данъците: акциите на „Наето момиче“ били разменени за акции в производствената компания, а тя взела името на онази, която аз бях основал. Чък смяташе, че Макбий е бил приет на работа по онова време.
— Мисля, че и той има дял в компанията.
Чък и аз излизахме да пийнем бира вечер и да обсъждаме машиностроенето, онова, от което компанията се нуждае, всички „защо“ и „как“. Интересът му към мен се основаваше на това, че бях от Спалите. Открих, че много хора проявявяха натрапчив интерес към Спалите (сякаш бяха някакъв природен феномен), затова избягвах да споменавам, че съм от тях. Но Чък бе омаян от самия скок във времето и интересът му бе здравословен: към това какъв е бил светът преди да бъде роден в паметта на един човек, за когото миналото бе „вчера“.
На свой ред той охотно подлагаше на критика новите проекти за уреди, които буквално вряха и кипяха в главата ми, и ме сваляше от небето, когато (почти непрекъснато) измислях нещо, което… за 2001-а сл.Р.Хр. отдавна бе изпята песен. Под неговото приятелско ръководство наваксвах бързо и се превръщах в съвременен инженер.
Когато една априлска вечер му очертах идеята си за автоматичен секретар, той бавно попита:
— Дан, ти това нещо в работно време ли го разработва?
— А? Не, всъщност не. Защо?
— Какво пише в трудовия ти договор?
— А? Нямам договор.
Къртис ме бе вписал във ведомостта за заплати, Галоуей ми бе уредил снимки и някакъв нает журналист-венцехвалител, който ми задаваше тъпи въпроси; това бе всичко.
— Хм… приятелю, не бих предприел нищо по този въпрос, преди да съм наясно какъв е статусът ми. Това е нещо наистина ново. И мисля, че ще можеш да го направиш.
— Не съм го обмислял от тази гледна точка.
— Отложи го за известно време. Знаеш в какво състояние е компанията. Тя прави пари, произвеждаме добри продукти. Но единствените ни нови неща през последните пет години са онези, за които сме закупили лиценз. Аз самият не мога да прокарам нищо през Мак. Но ти можеш да го прескочиш и да отидеш при големия шеф. Затова не бързай… освен ако не искаш да подариш идеята си на компанията само срещу чека за заплатата си.
Вслушах се в съвета му. Продължавах да проектирам, но горях сполучливите чертежи — не ми трябваха, след като веднъж вече бяха в главата ми. Не се чувствах гузен заради това; не бяха ме наели като инженер, плащаха ми да бъда манекен на витрината на Галоуей. След като изцедяха рекламната ми стойност, щяха да ми връчат една месечна заплата, да ми гласуват благодарности и да ме пуснат да си ходя.
Но дотогава щях да бъда истински инженер-проектант и щях да съм в състояние да си отворя своя кантора. И ако Чък искаше да опита нещо ново, щях да го взема при мен.
Вместо да пробута моята история на вестниците, Джак Галоуей избра по-бавната игра — националните списания; искаше „Лайф“ да публикува статия на две страници, като я свърже с публикацията за първия модел на „Наето момиче“ трийсет години по-рано. „Лайф“ не захапа примамката, но Джак успя онази пролет да пробута историята тук и там, гарнирайки я с проспекти на продукцията.