Поколебах се дали да не пусна брада. Сетне осъзнах, че никой не ме разпознаваше, а и да ме познаеха, не даваха и пет пари.
Получавах известно количество откачени писма. В едно от тях някакъв мъж ми обещаваше, че ще горя во веки веков в ада за това, че съм се възпротивил срещу плановете на Бог за живота ми. Изхвърлих го, защото смятах, че ако Господ наистина е против случилото се с мен, то Той никога не би позволил Студеното спане. Иначе никой не ме безпокоеше.
Но ето че в четвъртък, трети май, 2001-а, телефонът ми звънна.
— Търси ви мисис Шулц, сър. Ще приемете ли разговора?
Шулц ли? По дяволите, последния път, когато говорихме с Даути, му бях обещал, че ще се погрижа за това. Но го бях отложил, защото не ми се щеше да я срещам; бях почти убеден, че бе някоя от онези шантавелки, които преследваха Спалите и им задаваха лични въпроси.
Но Даути ми бе казал, че тя ме търсила на няколко пъти, откакто бях изписан през декември. В съответствие с правилата на обителта, те бяха отказали да й да дадат адреса ми, съгласни били само да предават съобщенията й.
Е, дължах на Даути да й затворя устата.
— Свържете ме.
— Дани Дейвис ли е?
Телефонът ми в офиса бе без екран; не можеше да ме види.
— На телефона. Вашето име Шулц ли е?
— О, Дани, скъпи, колко се радвам да чуя гласа ти!
Не отговорих веднага. Тя продължи:
— Позна ли ме?
Познах я, има си хас да не я позная. Обаждаше се Бел Джентри.
7.
Назначих си среща с нея.
Първият ми импулс бе да й кажа да върви по дяволите и да затворя. Отдавна бях осъзнал, че отмъщението е детинска работа; отмъщението нямаше да ми върне Пийт, а и можеше чисто и просто да ме тикне в затвора. Почти не се бях сещал за Бел и Майлс, след като се отказах да ги търся.
Но Бел сигурно знаеше къде бе Рики. И затова си назначих среща.
Тя искаше да я заведа на вечеря, но нямаше да го сторя. И не защото съм скаран с етикецията, а защото човек може да се храни само с приятели; щях да се видя с нея, но без да ядем и пием заедно; това би било прекалено голяма чест за нея. Взех адреса й и й казах, че ще бъда у тях в осем същата вечер.
Домът й бе евтин, един апартамент, в който се влиза направо от улицата в район от града (долен Ла Брея), който не бе включен в Новия план. Още докато звънях на входния звънец, бях наясно, че не бе спастрила онова, което ми бе отнела, инак нямаше да живее там.
А когато я видях, разбрах, че отмъщението бе твърде закъсняло; самата тя и годините ме бяха отменили.
Бел бе на не по-малко от петдесет и три години, според нея, а на практика — навярно към шейсетте. Като се имат предвид постиженията на геронтологията и ендокринологията, една жена, която държи на себе си, може да изглежда трийсетгодишна поне в продължение на трийсет години и мнозина го постигаха. Имаше кинозвезди, които се славеха с това, че са вече баби, а още играят главните роли на невинни девици.
Бел не си бе дала труда да го постигне.
Беше дебела, с писклив глас и с котешки маниери. Бе очевидно, че все още смяташе тялото си за свой основен актив, защото бе облечена с халат, който показваше прекалено много, но също и това, че е женска, че е бозайник, и че е затлъстяла и обездвижена.
Тя не го разбираше. Острата й някога мисъл бе отслабена; единственото, което й бе останало, бе суетността и свръхсамонадеяността й. Хвърли се към мен с радостни писъци и едва не ме целуна, преди да успея да се откопча от нея.
Отблъснах я.
— Спокойно, Бел.
— Но, скъпи! Толкова се радвам, толкова съм развълнувана, толкова съм очарована да те видя!
— Как ли не. — Бях отишъл у тях, решен да запазя самообладание… само да разбера онова, което исках да узная, и да си тръгна. Но ми бе трудно да се сдържа. — Спомняш ли си в какъв вид ме докара последения път? Дрогиран до козирката — така, че да можеш да ме тикнеш в Студеното спане.
Изглеждаше слисана и обидена.
— Но, миличък, ние го направихме само за твое добро! Беше толкова болен.
Мисля, че сама си вярваше.
— Добре, добре. Къде е Майлс? Разбрах, че вече си мисис Шулц.
Очите й се отвориха широко.
— Ти не знаеше ли?
— Какво да знам?
— Горкият Майлс… горкичкият, скъпият Майлс. След като ти ни напусна, той преживя само още две години, Дани. — Изражението й изведнъж се промени. — Този мошеник ме измами!
— Твърде жалко. — Питах се как ли бе умрял. Дали е паднал сам или е бил бутнат? Арсеник в супата? Реших да се придържам към главната си тема, преди тя напълно да е изгубила мисълта си. — Какво стана с Рики?