— Рики ли?
— Момиченцето на Майлс. Фредерика.
— О, онова отвратително малко изчадие ли? Че откъде да знам? Отиде да живее при баба си.
— Къде? И какво бе името на баба й?
— Къде ли? В Тъксън… или Юма… в някакво такова скучно място. Може и да е било Индайо. Скъпи, не искам да говорим за онова невъзможно дете, искам да разговаряме за нас.
— След малко. Как се казваше баба й?
— Дани, момчето ми, ти наистина си досаден. Откъде да помня такива дреболии?
— Как се казваше?
— Ох, Ханълън… или Хейни… Хайнц. А може и да е било Хинкли. Не бъди такъв досадник, скъпи. Хайде да пийнем по нещо. Да вдигнем тост за щастливата ни среща.
Поклатих глава.
— Не пия.
Това бе почти истина. След като бях установил на собствен гръб, че алкохолът не е приятел, на когото можеш да разчиташ в кризисен момент, обикновено се ограничавах с някоя бира в компанията на Чък Фройденбърг.
— Колко тъжно, скъпи. Но сигурно няма да имаш нищо против да си налея.
Тя вече си наливаше — джин без „разредител“, приятелят на самотните момичета. Но преди да обърне чашата, извади пластмасово шишенце и изсипа от него две хапчета на дланта си.
— Искаш ли?
Разбрах какво бе съдържанието по етикета — еуфорион. Смяташе се за нетоксичен препарат, към който човек не се пристрастява, но единно мнение по този въпрос нямаше. Някои предлагаха да бъде причислен към морфина и барбитуратите.
— Благодаря, засега съм щастлив.
— Радвам се за теб!
Тя глътна и двете хапчета с джина. Реших, че ако искам да науча нещо, ще трябва да побързам; тя скоро щеше да се ограничи само до едното кикотене.
Взех я за ръка и я сложих да седне на дивана, сетне се настаних срещу нея.
— Бел, разкажи ми за себе си. Въведи ме в положението. Как се справихте ти и Майлс с хората от „Маникс“?
— А? Не успяхме. — Изведнъж пламна. — И вината за това е твоя.
— Моя ли? Та аз дори не бях там.
— Разбира се, че бе твоя. Те поискаха онова ужасно нещо, което направи от инвалидната количка. А него го нямаше.
— Нямаше ли го? И как така?
Тя ме изгледа със свинските си, подозрителни очички.
— Ти би трябвало да знаеш. Ти го взе.
— Аз ли? Бел, да не си мръднала? Не можех да взема нищо. Бях замразен до кокъл, в Студеното спане. Откъде изчезна машината? И кога?
Всичко това съвпадаше с предположението ми, че някой сигурно бе задигнал „Гъвкавия Франк“, след като Майлс и Бел не бяха се възползвали от него. Но от всичките милиарди хора, живеещи на Земята, това определено не бях аз. Не бях виждал „Франк“ от онази пагубна нощ, в която те гласуваха срещу мен.
— Разкажи ми, Бел. Къде бе машината? И какво те кара да мислиш, че аз съм я откраднал?
— Не би могъл да бъде друг. Никой не знаеше, че е важна. Купчина боклуци! Казах на Майлс да не я слага в гаража.
— Но ако някой я е задигнал, съмнявам се много, че би могъл да я пусне в действие. А вие разполагахте с всички чертежи и бележки.
— Не, и с това не разполагахме. Майлс, глупакът, ги бе напъхал всички в машината онази вечер, когато се наложи да я преместим, за да я запазим.
Не избухнах при думата „запазим“. Освен това възнамерявах да кажа, че бе невъзможно да се напъхат няколко кила книжа в „Гъвкавия Франк“; той и без това бе натъпкан като пълнена гъска — но тогава си спомних, че бях монтирал временна лавица долу, където да държа инструментите си, докато работех върху него. Майлс, който много е бързал, сигурно бе струпал всичката ми документация върху онази лавица.
Няма значение. Престъплението бе извършено преди трийсет години. А аз исках да разбера как „Наето момиче инк.“ се бе изплъзнало от ръцете им.
— След като сделката с „Маникс“ пропадна, какво направихте с нашата компания?
— Опитахме се да продължим работата, разбира се. Сетне, когато Джейк напусна, Майлс каза, че трябва да приключим. Майлс бе слаб човек… а и онзи Джейк Шмит никога не ми е харесвал. Подъл. Не спря да пита защо си напуснал… сякаш можехме да те спрем! Аз исках да наемем един наистина добър майстор по производството и да продължим. Така компанията щеше да оцелее. Но Майлс настоя.
— И какво стана след това?
— Ами, продадохме я на „Гиъри манюфакчъринг“, разбира се. Това го знаеш, нали работиш там сега.
Знаех го; цялото име на корпорацията бе „Домакински уреди Наето момиче и Гиъри манюфакчъринг инк.“ — макар че по табелите се изписваше само „Наето момиче“. Комай бях научил всичко, което исках да узная и което тази отпусната, дърта развалина можеше да ми съобщи.