Дали и аз не живеех в някакъв измислен свят от миналото, също като Бел?
Е, добре, няма да ми навреди, ако опитам още веднъж да я открия. Най-малкото поне щяхме да си пращаме картички за Коледа. Съпругът й едва ли би имал нещо против.
8.
Следващият ден бе петък, четвърти май. Вместо на работа, отидох в Градския архив. Той се пренасяше в друга сграда и ми казаха да намина следващия месец, затова отидох в редакцията на „Таймс“ и вратът ми се схвана от микроскенера. Но открих, че ако Майлс бе починал на която и да е дата в срок от дванайсет до трийсет и шест месеца, след като ме бяха напъхали във фризера, то той не го бе направил в окръг Лос Анджелис — стига съобщенията във вестника да нямаха грешка.
Разбира се, никакъв закон не го задължаваше той да почине в окръг Л.А. Човек може да почине навсякъде. Това никога не се е подавало на регулиране.
В Сакраменто се пазеше обединения архив на щата. Реших, че трябва някой ден да проверя там, благодарих на библиотекаря на „Таймс“, обядвах и се върнах в „Наето момиче инк.“
Бяха ме търсили два пъти по телефона, очакваше ме и бележка — и всичко това от Бел. Стигнах само до „Мой мили Дан“, скъсах бележката и казах на телефонистките да не ме свързват повече с мисис Шулц. Сетне отидох в счетоводството и попитах главния счетоводител има ли начин да се проследи движението на собствеността върху стари акции. Той каза, че ще опита, а аз му съобщих номерата (по памет) на оригиналния пакет от акции, който някога бях притежавал. Това не бе кой знае какво постижение; бяхме издали за начало точно хиляда акции и аз държах първите петстотин и десет, а „годежният подарък“ на Бел бе от акции с номера в началото.
Върнах се в бърлогата си и заварих Макбий — чакаше ме.
— Къде бяхте? — поиска да разбере той.
— Насам-натам. Защо?
— Това едва ли е достатъчен отговор. Мистър Галоуей на два пъти ви търси. И се принудих да му кажа, че не знам къде сте.
— О, за Бога! Ако Галоуей иска да ме намери, в крайна сметка ще го направи. Ако употребяваше половината си време да рекламира уредите заради качествата им, а не да се опитва да измисля нови рекламни хватки, фирмата щеше да е в много по-добро състояние.
Галоуей започваше да ме дразни. Той би трябвало да е отговорен за продажбите, но ми се струваше, че бе съсредоточил усилията си да дава съвети на рекламната агенция, която обслужваше компанията. Но сигурно бях предубеден; инженерството бе единственото нещо, което ме интересуваше. Всичко останало ми се струваше бумащина и се намираше някъде извън мен.
Знаех за какво ме търсеше Галоуей и, да си кажа правичката, именно затова се размотавах. Искаше да ме облече в костюм от 1900-а и да ме снимат така. Казах му, че съм съгласен да ми направят колкото си щат снимки в костюм от 1970-а, но в 1900-а са оставали още дванайсет години до раждането на баща ми. Той заяви, че никой нямало да забележи разликата, аз пък му казах какво отвърнала Марийка на Иванчо. Той рече, че съм нямал правилно отношение.
Хора като него, дето се занимават с смайване и искат да заблудят публиката, си въобразяват, че никой друг освен тях не може да чете и пише.
И тъй, Макбий:
— Нямате правилно отношение, мистър Дейвис.
— Така ли? Съжалявам.
— Положението ви е малко необичайно. Числите се на щат при мен, но съм длъжен да ви осигуря винаги, когато сте необходим на отдела по рекламата и продажбите. Мисля, че ще е най-добре оттук нататък да се регистрирате ежедневно като всички останали… и да ми се обаждате, когато напускате офиса в работно време. Моля ви, съобразете се с това.
Преброих бавно до десет, използвайки двоичната система.
— Мак, ти самият регистрираш ли се, като идваш на работа?
— А? Разбира се, че не. Аз съм главният инженер.
— Точно така. Така пише и на вратата ти. Но виж какво, Мак, аз бях главен инженер на тая работилница преди още да си почнал да се бръснеш. Наистина ли смяташ, че ще ти работя по часовник?
Той почервеня.
— Навярно не. Но ето какво ще ти кажа: ако не го изпълниш, няма да си получиш чека.
— Така ли? Не ти си ме назначил на работа тук; и не ти можеш да ме уволниш.
— Хм… ще видим. Мога най-малкото да те прехвърля от моя отдел към рекламния, където ти е и мястото. Ако изобщо мястото ти е при нас. — Той хвърли поглед към чертожната ми машина. — Определено не вършиш нищо тук. И нямам никакво намерение да държа тази скъпа машина да бездейства повече. — Кимна отсечено. — Довиждане.
Последвах го. Едно „Канцеларско момче“ влезе в стаята и остави голям плик върху лавицата ми, но не изчаках да видя какво има в него; слязох ядосан в кафенето за персонала. Досущ като много други ограничени мозъци, Мак си мислеше, че творческата работа може да се върши на конвейер. Нищо чудно, че фирмата от години не бе произвела нищо ново.