— И какво смяташ, че трябва да сторя?
— Първо — да не си губиш времето и парите за психиатър, докато не опиташ втория вариант. А той се състои в това да уточниш първото име на този „Д.Б.Дейвис“, който фигурира в патента. Сигурно има лесен начин да се направи това. Напълно възможно е то да е „Декстър“. Или дори „Дороти“. Но не се радвай много, ако първото име е „Даниел“, защото второто би могло да бъде „Берзовски“ и осигурителният му номер да е различен от твоя. И третото, което трябва да направиш, а то всъщност е първо, е да оставим засега това и да поръчаме по още един ред.
Което и сторихме, говорихме си за други неща, най-вече за жени. Чък имаше теория, че жените много си приличали с машините — в логическо отношение били също тъй абсолютно непредвидими. Начерта графики с бира върху масата, за да докаже тезата си.
Малко по-късно изтърсих най-неочаквано:
— Ако съществуваше истинско пътуване във времето, знам какво щях да направя.
— А? За какво говориш?
— За проблема си. Виж, Чък, аз пристигнах тук — искам да кажа дойдох в „настоящето“ — посредством някаква допотопна конска каручка за пътуване във времето. Всичко онова, което ме безпокои, се е случило преди трийсет години. Ако съществуваше истинско пътуване във времето… бих могъл да се върна и да изровя истината.
Той ме зяпна.
— Но то съществува.
— Какво?
Той изтрезня мигновено.
— Не биваше да ти казвам.
Отвърнах:
— Може би не биваше, но вече го каза. А сега ми обясни какво имаше предвид, преди да съм излял тая халба на главата ти.
— Остави, Дан. Изпуснах се.
— Говори!
— Точно това не мога да направя. — Огледа се. Нямаше никой наблизо. — Секретно е.
— Пътуването във времето — секретно? Добри Боже, и защо?
— По дяволите, момко, не си ли работил за държавата? Ако можеха, те биха засекретили и секса. Няма нужда от някаква особена причина; просто това е тяхната стратегия. Но въпросът е секретен и аз съм задължен да пазя тайната. Затова — остави.
— Но… престани да се будалкаш, Чък; това е важно за мен. Адски важно. — След като той не отвърна и изглеждаше все така заинатен, добавих: — Можеш да ми кажеш. По дяволите, аз самият имах най-висок допуск до секретни материали. И между другото, той не ми е отнет. Просто повече не работя за правителството.
— Какво означава „най-висок допуск“?
Обясних му и той кимна.
— Аха. Трябва да си бил наистина голяма работа, момко; аз имам само втора категория.
— Тогава защо не можеш да ми кажеш?
— А? Знаеш защо. Независимо от допуска ти, не притежаваш квалификацията „Необходими знания, за да разбере“.
— Как ли не! Тъкмо такава квалификация имам в излишък.
Той обаче не отстъпи и затова накрая рекох с раздразнение:
— Мисля, че такова нещо просто не съществува. Мисля, че просто го изтърси ей така.
Той ме гледа известно време много сериозно, сетне рече:
— Дани!
— Да?
— Ще ти кажа. Само не забравяй правилата на допуска. Ще ти кажа, защото това не може да навреди никому, а и искам да разбереш, че то няма да ти бъде от полза в решаването на проблема ти. Това е пътуване във времето, така е, но на практика не можеш да се възползваш от него.
— И защо не?
— Дай ми възможност да ти обясня, де! Не изчистиха всичките му недостатъци и дефекти и дори няма теоретична възможност да го осъществят. То е без всякаква практическа стойност, дори и от изследователска гледна точка. Това е просто съпътстващ продукт на Нулевата гравитация — ето защо е засекретено.
— Но, по дяволите, Нулевата е разсекретена!
— И какво от това? Ако имаше някаква търговска стойност, може би щяха да разсекретят и пътуването във времето. Но млъкни най-сетне.
Боя се, че не млъкнах, но ще предам съдържанието на разговора ни така, че все едно бях замълчал. Докато Чък бил още последна година студент в Колорадския университет — в Боулдър, де, — си изкарвал допълнително пари като асистент-лаборант. Там имало голяма криогенна лаборатория и първо работел в нея. Но университетът сключил изгоден договор с военните по теорията на полето, разработена в Единбургския университет, и трябвало да построят голяма физична лаборатория в планините извън града. Чък бил прехвърлен там в помощ на професор Туичъл — д-р Хюбърт Туичъл, мъжът, който за малко не взе Нобелова награда и адски се ядоса, че не я получи.
— Туич имаше идеята, че ако поляризира около друга ос, ще може да обърне гравитационното поле, вместо да го нулира. Нищо не стана. Сетне той отново вкара данните за това, което бе направил в компютъра, и като видя резултатите, се облещи. Никога не ми ги показа, разбира се. Постави два сребърни долара в клетката за опити — тогава в онези краища още използваха монети — след като ме накара да ги бележа. Натисна бутона на соленоида и те изчезнаха.