— И все пак, някои хора биха опитали единствено заради самия опит. Никой ли не е пробвал?
Чък отново се огледа.
— Вече изприказвах прекалено много.
— Още малко няма да навреди.
— Предполагам, че трима са опитвали. Но само предполагам. Един от тях бе преподавател. Бях в лабораторията, когато дойдоха Туич и онази птица — Лио Винсънт; Туич ми каза да си вървя. Аз обаче останах навън. След известно време Туич излезе, а Винсънт — не. Доколкото знам, той е още някъде там. И определено повече не преподава в Боулдър.
— А другите двама?
— Бяха студенти. Влязоха трима, само Туич излезе.
Но един от двамата се яви на лекции на следващия ден, докато другият отсъства седмица.
— А ти не се ли изкуши?
— Аз? Да не съм мръднал? Туич намекна, че било мой дълг да стана доброволец в името на науката. Отвърнах му с „Не, благодаря“. Я дай по-добре да пийна една бира… казах му още, че с удоволствие бих натиснал бутона, ако той е вътре. Не ме подгони за това.
— Бих опитал. Мога да проверя онова, което ме безпокои… и сетне да се върна чрез Студено спане. Ще си струва.
Чък въздъхна тежко.
— Никаква бира повече, приятелю; ти си къркан. Изобщо не ме слушаш. Първо — започна да чертае чертички на масата, — не можеш изобщо да бъдеш сигурен, че ще се върнеш назад във времето; можеш да отхвърчиш напред.
— Ще поема този риск. Настоящето ми харесва много повече, отколкото седемдесетте; а времето след трийсет години може да ми се види още по-добро.
— О’кей, тогава лягай пак в Дългото спане; по-сигурно е. Или си седни на задника и чакай това време да дойде; аз така правя. Но престани да ме прекъсваш. Второ, дори и да се върнеш назад, можеш да не улучиш 1970-а и то с доста. Доколкото знам, Туич се целеше напосоки; не мисля, че машината бе калибрована. Разбира се, аз бях само един помощник и не бях съвсем в течение на нещата… Трето, онази лаборатория бе построена на мястото на борова горичка през 1980-а. Ами ако се врежеш с машината в бориките на Средния запад десет години преди построяването? Сигурно ще се получи експлозия със силата на кобалтова бомба. Само че ти няма да го узнаеш.
— Но… всъщност не виждам защо човек трябва да се озове някъде в близост до лабораторията? Защо да не се появя някъде далече в открития космос, на място, съответстващо на онова, където би трябвало да се намира лабораторията… искам да кажа, където е била… или по-скоро…
— Нищо не искаш да кажеш. Ще се окажеш там, където си — на същата ширина и дължина. Остави математиката на мира; просто си спомни какво стана с морското свинче. Ако се върнеш преди лабораторията да е била построена, най-вероятно ще се надъниш на някое дърво. Четвърто, как би могъл да се върнеш в настоящето, дори и чрез студено спане, дори и да си успял да пътуваш назад във времето до исканата точка, да пристигнеш навреме и да успееш да оцелееш?
— Ха! Веднъж успях, защо да не успея и дважди?
— Разбира се. Но с какво ще платиш?
Зяпнах, сетне затворих уста. Сега вече изглеждах съвсем като глупак. Веднъж бях имал парите да платя; вече ги нямах. Дори не можех да взема със себе си това, което бях спестил (а и то не бе достатъчно): даже ако оберях банка (един занаят, за който не знаех нищо) и да взема един милион със себе си, не бих могъл да го похарча в 1970-а. Просто щях да свърша в затвора за опит да пробутам фалшиви пари. А и бяха променили формата им, да не говорим за серийни номера, дати, цвят и дизайн.
— Може би просто ще се наложи да ги спестя.
— Добро момче. И докато ги спестяваш, сигурно ще се окажеш тук… без коса и без зъби.
— Добре де, добре. Но нека се върнем към последното. Имало ли е голяма експлозия на онова място? Където е била лабораторията?
— Не, не мисля.
— Тогава няма да се надяна на никакво дърво — защото не съм го направил. Схващаш ли?
— Пак старият парадокс на времето — само че не го приемам. И аз съм размишлявал върху теорията на времето, може би дори повече от теб. Ти просто преобърна нещата наопаки. Нямало е експлозия и ти няма да се наденеш на дърво… защото изобщо няма да направиш този скок. Следваш ли мисълта ми?
— Ами ако го направя?
— Няма. Поради петия ми довод. Той е доводът-убиец, затова слушай внимателно. Няма да осъществиш този скок, защото цялата тая работа е секретна и не би могъл да го направиш. Няма да ти позволят. Затова нека забравим за това, Дани. Проведохме много интересна в интелектуално отношение вечер, а и утре заран ФБР сигурно ще ме потърси. Затова дай да пием още по едно и ако в понеделник сутринта все още не съм в затвора, ще звънна на главния инженер на „Аладин“ и ще разбера какво се крие зад името „Д.Б.Дейвис“, кой е бил или не е бил той. Може би дори още работи там и ако е така, ще можем да обядваме с него и да си поприказваме на професионални теми. И без това искам да те запозная със Спрингър, главния инженер на „Аладин“; той е добро момче. И забрави за тези глупости — пътуване във времето и прочее; никога няма да успеят да изчистят дефектите на машинарията. Не биваше изобщо да споменавам… а ако ме издадеш, че съм го сторил, ще те погледна право в очите и ще заявя, че си лъжец. Допускът ми до секретни материали може да ми потрябва някой ден.