И така, пихме по още една бира. Като се върнах у дома, взех душ и освободих тялото си от част от бирата, след което осъзнах, че той бе прав. Пътуването във времето бе толкова практично решение за моя проблем, колкото да речем да се гилотинираш, за да излекуваш главобола си. И, което бе по-важно, Чък щеше да разбере онова, което исках да узная от мистър Спрингър, докато хапват заедно пържолка и салата: никакви усилия, никакви разходи, никакъв риск. А освен това годината, в която живеех, ми харесваше.
След като си легнах, посегнах към купчината вестници от седмицата. „Таймс“ вече получавах по пневматичен път всяка сутрин, като уважаващ себе си гражданин. Не го четях много-много, защото след като главата ми се надуеше от някакъв инженерен проблем, което бе обичайно, всекидневните дреболии, които човек намира във вестниците само ме дразнеха или ме отегчаваха, или и двете заедно, или пък — още по-лошо, — заинтригуваха ме достатъчно, за да разсеят мозъка ми и да го отвлекат от истинската му работа.
Въпреки това никога не изхвърлях вестник, преди да съм огледал заглавията и да съм проверил малките обяви — не за раждания, бракове или смърти, а за „Възвърнали се“, т.е. за хора, излезли от Студеното спане. Имах чувството, че все ще попадна на някого, когото съм познавал там, някога, и ще го намеря, за да му кажа „здрасти“, да го поздравя с „Добре дошъл“ и да видя дали мога да му ударя една ръка. Шансовете да успея, разбира се, бяха съвсем незначителни, но продължавах да го правя и това винаги ми носеше удовлетворение.
Смятам, че подсъзнателно мислех за останалите Спали като за своя „рода“ — така, както онези, с които сте служили в една военна част, са ваши хора, поне дотолкова, че да пийнете с тях по едно.
Във вестниците нямаше нищо особено, освен че един кораб се бе изгубил някъде между Земята и Марс, което не бе новина, а по-скоро тъжна участ за него. Не намерих и някой стар приятел сред новосъбудените Спали. Затова се отпуснах и изчаках осветлението да угасне.
Към три сутринта скочих изведнъж, напълно буден. Осветлението се запали и аз премигнах. Бях сънувал много странен сън, не бе кошмар, но бе близо до кошмар: как съм пропуснал да забележа малката Рики в списъците на малките обяви.
Знаех, че не бях я пропуснал. Но въпреки това, когато погледнах и видях, че купчината вестници си бе още там, изпитах голямо облекчение; понякога преди да заспя ги пусках в сметопровода.
Примъкнах ги в леглото и зачетох отново обявите. Този път прегледах всички рубрики: раждания, смърти, бракове, разводи, осиновявания, сямяна на имена, „Постъпване“ и „Възвръщане“, бе ми хрумнало, че може да съм зърнал името на Рики без да го възприема съзнателно, преглеждайки само рубриката, от която се интересувах; а Рики би могла да се омъжи или да роди дете или нещо подобно и да е в друга рубрика.
Едва не пропуснах онова, което би могло да е причината за нещастния ми сън. Бе в „Таймс“ от втори май 2001 г., списъкът на възвърналите се във вторник бе отпечатан в броя от сряда: „Обителта в Ривърсайд… Ф.В.Хайнеке“.
„Ф.В.Хайнеке!“
„Хайнеке“ бе фамилното име на бабата на Рики… знаех го, сигурен бях! Не знаех откъде, но го знаех. Имах чувството, че бе спало някъде в съзнанието ми и бе изскочило изведнъж, когато го прочетох. Може би го бях виждал изписано някъде, или го бях чувал някога от Рики или Майлс, възможно е дори да съм се запознал някога със старото момиче в Сандия. Няма значение, името, след като го видях в „Таймс“, съвпадаше със забравен в съзнанието ми къс информация и аз вече знаех.
Оставаше ми само да го докажа. Трябваше да се убедя, че „Ф.В.Хайнеке“ означаваше „Фредерика Хайнеке.“
Тресях се от вълнение, очакване и страх. Въпреки вече добре усвоените нови навици, се опитах да дръпна циповете на дрехите си, вместо да залепя шевовете им; както и да е, облякох се през куп за грош. Няколко минути по-късно бях вече долу в коридора, където бе телефонната кабина; нямах апарат в стаята си, иначе щях да го използвам; името ми бе добавено в указателя към номера на жилищния блок. Сетне се наложи отново да тичам нагоре, след като открих, че бях забравил идентификационната си телефонна кредитна карта — наистина бях объркан.