После, след като я взех, толкова треперех, че едва я пъхнах в процепа. Успях да се оправя обаче и набрах „Услуги“.
— Линия ли искате?
— Ъ-ъ-ъ, искам да се свържа с Ривърсайдската обител.
— Търся… задръжте… линията е свободна.
Екранът най-сетне светна и от него ме погледна раздразнената физиономия на някакъв мъж.
— Сигурно сте сбъркали. Това е обител. Затворени сме нощем.
— Задръжте, моля ви — рекох. — Ако това е Ривърсайдската обител, търся тъкмо вас.
— Е, добре, какво искате? В този час?
— Имате при вас една клиентка, Ф.В.Хайнеке, нововъзвърнала се. Искам да разбера…
Той поклати глава.
— Не даваме информация за клиентите си по телефона. Още по-малко пък посред нощ. Най-добре се обадете утре след десет часа. А още по-добре — елате тук.
— Ще дойда, ще дойда. Но искам да знам само какво означават инициалите „Ф.В.“.
— Казах ви, че…
— Ще ме изслушате ли, моля? Не искам да се натрапвам; аз самият съм от Спалите. В Соутел. Наскоро се възвърнах. Тъй че знам всичко за „конфиденциалните отношения“ и какво е редно или не. Но вие вече сте публикували името на този ваш клиент във вестника. Вие и аз знаем, че във вестниците винаги се дават пълните имена на клиентите, които са постъпили или са се възвърнали… но вестниците ги съкращават до инициали, за да пестят място. Не е ли вярно?
Той се замисли.
— Може би.
— Тогава какво ще навреди, ако ми кажете какво означават инициалите „Ф.В.“?
Той се поколеба малко по-дълго.
— Нищо, предполагам, ако това е всичко, което желаете. Но това е и всичко, което ще получите. Почакайте.
Излезе от екрана и го нямаше, както ми се стори, едва ли не цял час. Накрая се върна с някакъв картон в ръце.
— Осветлението е лошо — измърмори той, докато се взираше в него. — Франсис… не, Фредерика. Фредерика Вирджиния.
Ушите ми писнаха и едва не припаднах.
— Слава Богу!
— Добре ли сте?
— Да. Благодаря ви. Благодаря ви от дъното на душата си. Да, добре съм, нищо ми няма.
— Хм. Мисля, че няма да навреди, ако ви съобщя и още нещо. Така ще си спестите пътуването. Тя вече е изписана.
9.
Можех да спестя време и да наема такси, което да ме хвърли до Ривърсайд, но бях ограничен от недостига на средства. Живеех в Западен Холивуд и най-близката банка, отворена денонощно, бе на Големия кръг на магистралите. Затова първо се спуснах по тях и отидох в банката да изтегля пари. Едно от нововъведенията, които дотогава не бях оценил, бе въвеждането на всеобщата чекова система; при наличието на единна кибернетична мрежа, чрез която да се извършат всички проверки, и с изотопното кодиране на чековата си книжка можех да тегля пари в брой и там, толкова бързо, колкото и в моята си банка, която се намираше в зданието срещу „Наето момиче инк.“
Сетне хванах експреса за Ривърсайд. Когато стигнах до обителта, вече съмваше.
Там нямаше никой, освен дежурния и жена му — нощната сестра. Боя се, че не им направих много добро впечатление. Не бях се бръснал цял ден, погледът ми блуждаеше, навярно лъхах на бира, а и не бях си подготвил правдоподобна лъжа.
Въпреки това мисис Ларигън, нощната сестра, прояви съчувствие и желание да помогне. Извади снимка от някаква папка и попита:
— Това ли е вашата братовчедка, мистър Дейвис?
Беше Рики. Нямаше никакво съмнение, че бе Рики!
Е, не бе оная Рики, която познавах, защото не бе малко момиченце, а зряла жена, около двайсетгодишна или малко отгоре, с прическа на дама и с много красиво лице. Усмихваше се.
Очите й обаче не се бяха променили, а онези никога неостаряващи самодивски черти на лицето й, които я правеха толкова сладка като дете, не се бяха изгубили. Да, лицето бе зряло, с оформени черти, разхубавено, но си бе всъщност същото и човек не можеше да го сбърка.
Стереоизображението се размаза, тъй като очите ми се насълзиха.
— Да — успях да изрека задавено. — Да. Това е Рики.
— Нанси, не биваше да му я показваш — обади се мистър Ларигън.
— Уф, Франк, какво може да навреди едно показване на снимка?
— Знаеш какви са правилата. — Обърна се към мен. — Мистър, както ви казах и по телефона, не даваме информация за клиентите си. Елате пак в десет часа, когато започва работа администрацията.