— Или елате в осем — добави жена му. — Д-р Бърнстейн вече ще е дошъл.
— Чакай, Нанси, замълчи. Щом иска да получи информация, този човек трябва да се срещне с директора. На Бърнстейн му е толкова работа да отговаря на въпроси, колкото и на нас. Освен това, тя дори не бе пациентка на Бърнстейн.
— Ханк, ти си дребнав. Вие, мъжете, обичате правилата заради самите правила. Ако той бърза да се срещне с нея, в десет вече може да бъде в Броули. — Обърна се към мен. — Върнете се в осем. Така е най-добре. Мъжът ми и аз не можем да ви кажем нищо повече.
— А защо споменахте Броули? Тя за Броули ли замина?
Сигурен бях, че щеше да ми каже повече, ако мъжът й не бе там. Поколеба се, придоби строго изражение.
— Срещнете се с д-р Бърнстейн. Ако не сте закусили, малко по-надолу по улицата има много добро заведение.
И така, отидох в „много доброто заведение“ (така се и оказа) и хапнах, взех си туба „Обезбрадител“ от автомат в тоалетната, а от друг автомат — нова риза и изхвърлих онази, с която бях дотогава. Като се върнах, вече изглеждах много по-почтено.
Но Ларигън сигурно бе пошепнал на ухото на д-р Бърнстейн за появата ми. Беше млад човек, добре обучен; възприе спрямо мен твърда линия.
— Мистър Дейвис, вие твърдите, че сам сте от Спалите. И сигурно знаете, че има престъпници, които си вадят прехраната, като се възползват от лековерието и липсата на ориентация у скоро събудилите се. Повечето от Спалите притежават значителни състояния, всички се чувстват объркани в света, в който са се озовали, обикновено са самотни и малко поуплашени — чудесна предпоставка да се предоверят.
— Но единственото, което искам да узная, е само къде е отишла! Аз съм неин братовчед. Предприех спането преди нея и не знам къде е възнамерявала да иде.
— Обикновено всички твърдят, че са роднини. — Той ме погледна по-внимателно. — Не съм ли ви виждал някъде?
— Много се съмнявам. Освен ако не сме се срещали из центъра на града. — Хората винаги си мислят, че са ме виждали; притежавам едно от дванайсетте стандартни лица, толкова лишено от уникалност, колкото и фъстък в чувал с фъстъци. — Докторе, защо не позвъните на д-р Албрехт в Соутел и не попитате за мен?
Той придоби замислено изражение.
— Елате пак и се срещнете с директора. Той може да позвъни в Соутел… или в полицията, както прецени.
Тръгнах си. И сигурно допуснах грешка. Вместо да се върна, да се срещна с директора и евентуално да получа точната информация, която ми бе необходима (с помощта на д-р Албрехт, който да гарантира за мен), взех такси и отидох право в Броули.
Изгубих три дни, докато уловя следите й в Броули. Да, тя бе живяла там, както и баба й; това го разбрах лесно. Но бабата бе умряла преди двайсет години и Рики бе предприела Спането. Населението на Броули е едва сто хиляди, в сравнение със седемте милиона на Голям Лос Анджелис; не представляваше проблем да се изровят архивите отпреди двайсет и четири години. Далеч по-трудно се оказа да се открие следа отпреди седмица. Аз търсех млада жена, която пътува сама, но сега установих, че е била с някого. Веднага се сетих обезпокоен за възползващите се от Спалите мошеници, за които Бърнстейн ме ограмоти, и се разбързах повече от всякога.
Проследих фалшива следа до Калексико, върнах се в Броули, започнах отначало, поех по нова следа и я гоних чак до Юма.
В Юма се отказах от преследването, защото узнах, че Рики се бе омъжила. Онова, което видях в регистъра на чиновника в градския съвет, ме потресе толкова силно, че изоставих всичко и взех самолет за Денвър, като спрях само да пусна картичка до Чък, в която му писах да изпразни бюрото ми и да опакова всички вещи в стаята ми.
Спрях в Денвър, колкото да отида до една фирма за доставка на зъботехнически материали. Не бях идвал в Денвър, откакто бе станал столица след Шестдневната война Майлс и аз бяхме отишли право в Калифорния — и градът ме порази. Ами да, не можах дори да намеря авеню „Колфакс“. Разбрах, че всички обекти, необходими на правителството, са били скрити под Скалистите планини. Независимо от това на повърхността бяха останали сумати непотребни постройки; градът изглеждаше по-пренаселен дори и от Голям Лос Анджелис.
В зъботехническата фирма купих десет килограма злато, изотоп 197, във формата на кабел, четиринайсти размер. Платих по 86,10 долара за кило, което определено бе много, тъй като златото за инженерни нужди вървеше по около 70 долара; тази сделка нарани смъртоносно единствената ми хилядадоларова банкнота. Но инженерното злато се продаваше или като сплав, каквато не се намира в природата, или с примеси от изотопи 196 и 198, в зависимост от това за какво ще го използваш. За моите цели ми трябваше злато, което да не се отличава от онова, добивано от естествена руда, а и не исках такова злато, което да ми прогори гащите; след свръхдозата, получена в Сандия, изпитвах здравословен респект към радиационното облъчване.