Навих жицата около кръста си и отидох в Боулдър. Десет килограма са колкото една добре натъпкана чанта за уикенда, а заемат място приблизително колкото литрова кутия мляко. Но във вид на кабел транспортирането му ми създаваше повече трудности, отколкото ако бе във формата на кюлче; не го препоръчвам като колан. И все пак по-трудно щеше да ми е да го нося, ако бе на сачми, а и така си бе винаги с мен.
Д-р Туичъл още живееше там, макар и вече да не работеше; бе почетен професор и прекарваше голяма част от времето си в бара на факултетския клуб. Изгубих четири дни, докато го спипам в друг бар, тъй като факултетският клуб бе недостъпен за чуждоземци като мен. Но когато го намерих, се оказа съвсем лесна работа да го почерпя.
Той бе фигура, излязла сякаш от древногръцка трагедия, искам да кажа, велик мъж — много велик мъж — превърнат в развалина. Би трябвало да се постави някъде при Айнщайн, Бор и Нютон; а както се оказа, само неколцина специалисти в теорията на полето бяха наистина наясно със значимостта на труда му. Но в момента, когато се запознах с него, блестящият му ум бе вкиснат от разочарование, замъглен от възрастта и напоен с алкохол. Беше все едно, че посещаваш развалините на великолепен някога храм, след като покривът му е паднал, колоните са се срутили и целият е обрасъл в треволяк.
И въпреки това той бе по-напреднал в своята област, отколкото аз съм бил някога в моята. Достатъчно съм проницателен, за да оценя един гений, още щом го срещна.
Първия път, когато го видях, той вдигна глава, погледна ме право в очите и рече:
— Пак ли ти?
— Сър?
— Беше един от студентите ми, нали?
— Съвсем не, сър, никога не съм имал тази чест. — Обикновено, когато хората си мислят, че са ме виждали, не им обръщам внимание; този път реших да се възползвам от това, стига да съумея. — Навярно ме вземате за братовчед ми, випуск 86-а. Той е учил някога при вас.
— Възможно е. Каква бе темата на дипломната му работа?
— Наложи се да напусне без да защити, сър. Но беше голям ваш почитател. Никога не пропускаше да спомене, че е бил ваш студент.
Не е възможно да се смразиш с една майка, като й кажеш, че детето й е хубаво. Д-р Туичъл ме покани да седна и ме остави да го почерпя. Голямата слабост на величествената стара развалина се криеше в професионалната му суета. Бях оползотворил четирите дни в очакване на възможността да го спипам, като запаметих всичко, което можах да намеря за него в университетската библиотека; затова знаех трудовете, които бе написал, къде ги бе публикувал, с какви научни титли бе удостоен, какви книги бе издал. Опитах се да прочета една от последните, но затънах още на девета страница, макар че се поориентирах малко в професионалния им жаргон.
Дадох му да разбере, че самият аз съм почитател на науката; и сега събирам материал за една книга: „Невъзпетите гении“.
— И за какво ще е тя?
Свенливо си признах, че ще е уместно да включа в книгата популярно изложение на живота и трудовете му… стига да се съгласи да се откаже за малко от добре известния си навик да отбягва публичността. Бих могъл да събера голяма част от материала си лично от него, разбира се.
Той реши, че това са празни приказки и не прие предложението ми. Но аз изтъкнах, че това е негов дълг пред потомството и той се съгласи да си помисли. На следващия ден д-р Туичъл просто предложи да напиша биографията му — не само една глава, а цяла книга. Оттам насетне той говори и говори, а аз си водех бележки… истински бележки; не се осмелявах да го будалкам и да манкирам, тъй като понякога ме караше да ги прочета.
Никога обаче не спомена за пътуване във времето.
Най-накрая рекох:
— Докторе, вярно ли е, че ако не е бил някакъв полковник, придаден към университета, сто на сто сте щели да получите Нобелова награда?
Той руга в продължение на три минути във великолепен стил.
— Кой ти каза за това?
— Ами, докторе, когато правех едно проучване в министерството на отбраната — нали ви споменах за това?
— Не.
— Е, тогава именно един млад доктор на науките ми разказа цялата история; той работеше в друг сектор. Бил чел донесението на полковника и ме увери, че днес бихте били най-известната фигура във физиката… ако ви бяха позволили да публикувате труда си.
— Хм! Това поне е вярно.
— Но разбрах, че трудът ви бил засекретен… по заповед на този полковник, как му беше името, Плъшботъм…