— Тръшботъм, Тръшботъм, сър. Дебел, слабоумен, надут, готов да ближе задници глупак, който не би могъл да си намери и шапката, ако не е закована на тиквата му. Което и би трябвало да му направят.
— Толкова жалко, сър.
— Кое е жалко, сър? Че Тръшботъм бе глупак ли? Това е работа на природата, не е мое дело.
— Жалко е, че светът ще бъде лишен от тази история. Доколкото разбирам, не ви е разрешено да говорите за нея.
— Кой ви каза такова нещо? Говоря си каквото си поискам!
— Така подразбрах, сър… от моя приятел в министерството на отбраната.
— Х-р-р-х-м!
Това бе всичкото, което успях да измъкна от него онази вечер. Потрябва му цяла седмица, докато се реши да ми покаже лабораторията си.
По-голямата част от сградата сега бе поверена на други учени, но лабораторията му бе непокътната, макар и вече да не я използваше; позовавайки се на секретния й статус, той не позволяваше на никой да я докосне дори, нито пък да демонтират апаратурата. Когато ме пусна в нея, вътре миришеше на неотваряна от години гробница.
Той бе ударил достатъчно питиета, за да не дава и пет пари за ставащото, но не чак толкова много, че да се клатушка. Доста бе издържлив на пиене. Изнесе ми лекция за математиката на теорията на времето и темпоралното изместване (не го наричаше пътуване във времето), но ме предупреди да не си водя бележки. А и това не би ми помогнало, защото започна обосновката си с „Ето защо е очевидно, че…“ и оттам нататък навлезе в материя, която бе ясна само на него, на Господ и на никой друг.
Когато понамали малко темпото, попитах:
— Узнах от приятеля си, че не сте успели единствено да калибровате машината. Че не можете да предвидите величината на темпоралното изместване.
— Какво? Глупости на търкалета! Млади човече, ако не можеш да измериш дадено нещо, това вече не е наука. — Пеняви се известно време, пухтя като кипнал чайник, но продължи: — Ето. Сега ще ти покажа. — Обърна се и започна да наглася апаратурата. Единственото, което се виждаше от нея, бе онова, което наричаше „сцена на темпоралната траектория“: просто една ниска платформа в клетка, както и пулт за управление, който навярно обслужваше камера за ниско налягане. Бях почти сигурен, че ще разбера как да задействам пулта, ако ме оставят насаме да проуча приборите, но ми бе наредено рязко да стоя настрани от тях. Видях осемпистов рекордер „Браун“, няколко свръхмощни, задействани със соленоиди ключове, както и още десетина също тъй познати компоненти, но това не означава нищо, ако човек не разполага със схеми на веригите. Обърна се към мен и попита:
— Имаш ли у себе си дребни?
Бръкнах и извадих цяла шепа. Той разгледа монетите и избра две от по пет додара, чисто нови — красивите пластмасови шестограми бяха пуснати едва тази година. Бих предпочел да вземе половин петарки, тъй като вече излизах на червено.
— Имаш ли нож?
— Да, сър.
— Издраскай инициалите си на всяка от тези.
Направих го. След това той ги постави една до друга на „сцената“.
— Отбележи си точното време.
Нагласих изместването точно на една седмица плюс минус шест секунди.
Погледнах часовника си. Д-р Туичъл започна да брои:
— Пет… четири… три… две… едно… сега.
Отместих поглед от часовника. Монетите бяха изчезнали. Нямаше нужда да се преструвам на облещен. Чък ми бе разказвал за подобни демонстрации — но да го видиш с очите си е друго нещо. Д-р Туичъл рече живо:
— Ще се върнем тук точно след седмица и ще чакаме една от монетите да се появи. А що се отнася до другата — нали ги видя и двете на сцената? Нали ги сложи там сам?
— Да, сър.
— Аз къде бях застанал?
— На пулта за управление, сър.
Намираше се поне на пет метра от клетката около сцената и не бе я приближавал оттогава насам.
— Много добре. Ела тук. — Направих го и той бръкна в джоба си. — Ето една от монетите ти. Другата ще си я получиш след седмица.
Подаде ми зелената петдоларова монета; върху й бяха издраскани инициалите ми.
Не казах нищо, тъй като не говоря много добре, когато долната ми челюст е увиснала.
— Твоите забележки от миналата седмица ме обезпокоиха — продължи той. — Затова дойдох тук в сряда, нещо, което не бях правил… е, повече от година. Намерих тази монета на сцената и разбрах, че ми се е наложило… ще ми се наложи… да използвам отново апаратурата. Чак тази вечер реших да ти я демонстрирам.
Погледнах монетата, претеглих я на дланта си.
— Тя е била в джоба ви, когато дойдохме тук тази вечер?
— Разбира се.
— Но как може да е по едно и също време и във вашия, и в моя джоб?