— Така е. Нима се съмняваш?
— О, не, не. Ами, чакайте да видим… какво ще кажете за трийсет и една години, три седмици, един ден, седем часа, тринайсет минути и двайсет и пет секунди?
— Кофти шега, сър. Когато казах „точност“, имах предвид точност над една стохилядна. Нямам възможност да калибровам апаратурата до една деветмилионна.
— Разбирате ли сега, докторе, колко е важна репетицията за мен, след като знам толкова малко за всичко това? Е, тогава можем да се спрем на трийсет и една години и три седмици. Или и това е прекалено трудно?
— Съвсем не. Максималната грешка няма да надхвърли два часа. — Нагласи машината. — Можеш да заемеш мястото си на сцената.
— Това ли бе всичко?
— Да. Всичко, освен енергията. Не бих могъл да извърша изместването със стандартния волтаж, който използвах за онези монети одеве. Но тъй като няма да го направим наистина, това няма значение.
Изглеждах разочарован. И не го криех.
— Значи тогава не разполагате с всичко необходимо, за да осъществите такова изместване? И говорите само теоретично?
— Дявол го взел, сър. Не говорех теоретично.
— Но след като не разполагате с необходимата енергия…
— Мога да я получа, ако настояваш. Почакай.
Отиде в ъгъла на лабораторията и вдигна слушалката на телефона. Апаратът сигурно е бил поставен, когато лабораторията е била нова; не бях виждал такъв, откак се бях събудил. Последва оживен разговор с ръководителя на университетската електроцентрала, който бе нощна смяна. Д-р Туичъл не разчиташе единствено на ругатните; можеше да ги избегне изцяло и пак да бъде по-язвителен от всеки майстор в тая област, като използваше най-обикновени слова.
— Изобщо не ме интересува мнението ти, мой човек. Прочети си инструкциите. Имам право на всички средства. Мога да получа всичко, което пожелая и когато го пожелая. Искаш ли утре в десет да се видим при ректора и той да ти прочете правата ми? А? А, значи си можел и да четеш? А можеш ли и да пишеш? Или преувеличих талантите ти? Тогава си запиши: „Извънредно аварийно захранване на мемориалната лаборатория «Търнтън» точно след осем минути.“ Повтори.
Остави слушалката.
— Какви хора!
Върна се при пулта, направи някои промени и зачака. Дори и от мястото ми в клетката можех да видя как реагираха дългите стрелки на три групи циферблати, светна и червена лампичка най-отгоре на пулта.
— Захранване — обяви той.
— И какво ще стане оттук нататък?
— Нищо.
— Точно това си и помислих.
— Какво искаш да кажеш?
— Онова, което казах. Че нищо няма да стане.
— Боя се, че пак не те разбирам. Надявам се, че не те разбирам. Няма да се случи нищо, докато не натисна ей това главно копче. А ако го направя, ще бъдеш изместен точно с трийсет и една години и три седмици.
— Аз все пак твърдя, че няма да се случи нищо.
Лицето му помрачня.
— Струва си ме, сър, че думите ти са преднамерено оскърбителни.
— Наричайте го както щете, докторе, но аз дойдох тук, за да проверя истинността на един забележителен слух. Е, проверих я. Видях един пулт за управление с много готини лампички; изглежда като уред на някой луд учен или кадър от някакъв филм. Видях един елементарен панаирджийски трик с монети. Не е нищо особено между другото, след като вие избрахте монетите и ми казахте как да ги маркирам; всеки салонен фокусник би се справил и по-добре. Наслушах се на евтини приказки. Онова, което твърдите, че сте изобретил, е невъзможно. Между другото, и в министерството го знаят. Докладът ви не е бил скрит; просто са го захвърлили в папката за шантави идеи. От време на време даже го вадят и го раздават да се чете — да става майтап.
Помислих си, че горкото старо момче ще получи удар. Но трябваше да го стимулирам чрез единствения рефлекс, който му бе останал — суетата му.
— Излезте от там, сър. Излезте. Ще ви напердаша едно хубаво. Ще ви напердаша с двете си ръце.
Яростта си бе налице, мисля, че би могъл дори да се справи, въпреки възрастта, теглото и физическото си състояние. Но му отвърнах:
— Не ме плаши, татенце. Онова фалшиво копче също не ме плаши. Хайде, натисни го.
Той ме погледна, сетне погледна и копчето, но не предприе нищо. Тутакси му се присмях:
— Мистификация, както твърдяха всички. Туич, ти си един надут, дърт измамник, едно чучело. Полковник Тръшботъм е бил прав.
Това свърши работа.
10.
В мига, в който той яростно натисна копчето, изведнъж ми се прииска да му извикам да не го прави. Но бе твърде късно; вече падах. Първата ми мисъл бе особено мъчителна: че не желая да преживея онова, което предстоеше. Бях зарязал всичко, бях изтормозил почти до смърт един възрастен човек, който не бе ми сторил нищо лошо, а дори не знаех накъде отивам. Дори още по-лошо — не знаех дали изобщо ще пристигна някъде.