И тогава се приземих. Мисля, че паднах от около метър височина, но не бях подготвен. Стоварих се с трясъка на цепеница, подир което се свлякох като чувал.
Тогава чух някой да казва:
— Откъде, по дяволите, се появи?
Бе мъж на около четирийсет години, плешив, но добре сложен, макар и слаб. Стоеше със свити в юмруци ръце на хълбоците си и ме гледаше. Изглеждаше умен и проницателен, лицето му не бе неприятно, ако изключим факта, че в момента ме гледаше сърдито.
Седнах и видях, че се бях озовал върху гранитен чакъл, посипан с борови иглички. До мъжа стоеше и жена, приятна, дори хубава на вид, малко по-млада от него. Тя мълчаливо ме гледаше с широко отворени очи.
— Къде съм? — попитах глуповато. Бих могъл да кажа „Кога съм?“, но това щеше да прозвучи още по-глупаво, а освен това не ми дойде на ума. Един поглед към тях ми бе достатъчен, за да разбера че не бях — сигурен бях, че не бях попаднал в 1970-а. Нито пък в 2001-а; през 2001-а подобни неща можеха да се видят само по плажовете.
Значи бях поел в грешната посока.
Защото нито един от двамината не носеше нищо друго, освен гладкия костюм на собствения си тен. Не носеха дори и дрехи от залепващи тъкани. Изглежда обаче и това им бе достатъчно. Определено не бяха притеснени от голотата си.
— Да караме едно по едно — възрази той. — Аз пръв попитах как попадна тук? — Той вдигна глава. — Парашутът ти не се е закачил на дърветата, нали? Във всеки случай какво търсиш тук? Това е частна собственост и ти я пристъпи. И защо си навлякъл тази премяна?
Не виждах нищо нередно в дрехите си — особено като се има предвид каква гледка представляваха те. Но не отвърнах. Други времена, други обичаи; разбрах, че ще си имам неприятности.
Тя положи длан върху ръката му.
— Недей, Джон — рече благо. — Мисля, че той се е наранил.
Мъжът я погледна, сетне се взря сурово в мен.
— Наранен ли си?
Опитах се да се изправя и успях.
— Не мисля. Може би някоя и друга синина. Каква дата сме днес?
— А? Защо? Мисля, че е първата неделя на май. Трети май, струва ми се. Нали, Джени?
— Да, скъпи.
— Вижте — рекох бързешком, — ударих си ужасно главата. Объркан съм. Май, но кой май?
— Какво?
Трябваше да си държа устата затворена, докато не успея да се сдобия с нещо — календар или вестник. Но исках да узная веднага; не можех да понеса чакането.
— Коя е годината?
— Братко, ти наистина си се цапардосал яко. 1970-а.
Видях, че пак се бе вторачил в дрехите ми. Трудно ми е да предам с думи облекчението, което изпитах. Успях, успях! Не бях закъснял…
— Благодаря — рекох. — Ужасно много ви благодаря. Дори не можете да си представите колко съм доволен. — Той все още ме гледаше така, сякаш всеки момент щеше да призове на помощ Националната гвардия, затова добавих нервно: — Страдам от внезапни пристъпи на амнезия. Веднъж изгубих, ъ-ъ-ъ… цели пет години.
— Сигурно е много досадно — рече бавно той. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да отговаряш на въпросите ми?
— Не му вади душата, скъпи — рече тихо тя. — Изглежда добър човек. Мисля, че просто е сбъркал.
— Ще видим. Е?
— Чувствам се добре… вече. Но преди малко бях доста объркан.
— Добре. Как се озова тук? И защо си облечен така?
— Да ви кажа правичката, не съм много сигурен как попаднах тук. И определено не знам къде се намирам. Тези пристъпи идват съвсем неочаквано. А що се отнася до това как съм облечен, ъ-ъ-ъ, на мен ми харесва как сте облечени вие. Или как не сте облечени.
Той сведе поглед и се ухили.
— О, да, разбирам много добре, че начинът, по който аз и жена ми сме облечени… или не сме облечени… би изисквал обяснение при определени обстоятелства. Но ние предпочитаме натрапниците да дават обяснения. Нали разбираш, ти не си оттук, независимо как си облечен, докато при нас е обратното — както и да сме облечени. Това тук са земите на Денвърския слънчев клуб.
Джон и Джени Сътън бяха от онзи тип изискани, невъзмутими и дружелюбни хора, които биха поканили на чай дори земетресение. Джон очевидно не бе доволен от моите съмнителни обяснения и искаше да ме подложи на кръстосан разпит, но Джени го възпря. Придържах се към версията за внезапните пристъпи и казах, че последното, което си спомням, е как снощи бях в Денвър, в „Ню браун палас“. Най-накрая той рече:
— Е, това е доста интересно, дори вълнуващо; предполагам, че някой, който отива към Боулдър, ще може да те хвърли дотам и да вземеш автобуса до Денвър. — Погледна ме отново. — Но ако те отведа в сградата на клуба, хората ще бъдат ужасно любопитни.