— Това ме устройва.
Той се обърна на хълбок.
— Но мисля, че няма да е зле да изгорим тези дрехи. Ще ти намеря какво да облечеш. Ще горят ли?
— Ъ-ъ-ъ, не много лесно. По-скоро ще се стопят.
— Най-добре е да се обуеш. Повечето време ходим обути, а твоите обуща ще минат. Ако някой те пита за тях, кажи, че са правени по поръчка. По здравословни причини.
— То си е така, това е едно от техните качества.
— Добре. — Той започна да разгъва вързопа, преди да успея да го спра.
— Какво, по дяволите…
Вече бе късно и затова го оставих да довърши.
— Дани — рече той с подозрителен тон, — това тук наистина ли е онова, на което прилича?
— И на какво прилича?
— На злато.
— Да.
— Откъде го имаш?
— Купих го.
Той го опипа, пробва мекотата му, досущ като маджун, сетне го претегли на ръка.
— Добри Боже! Дани… чуй ме внимателно. Ще ти задам един въпрос и внимавай, ама много внимавай какво ще ми отговориш. Защото не се занимавам с клиенти, които ме лъжат. Изхвърлям ги. А и няма никога да участвам в углавно престъпление. Законно ли си се сдобил с това нещо?
— Да.
— Може би не си чувал за закона за златния резерв от 1968-а?
— Чувал съм. Сдобил съм се законно със златото. Възнамерявах да го продам на денвърския монетен двор. Срещу долари.
— Може би имаш лиценз на бижутер?
— Нямам. Джон, казах ти самата истина, независимо дали ми вярваш или не. Там, откъдето идвам, го купих от магазина — законно, и то е чисто като утринна роса. А сега искам колкото се може по-скоро да го обърна в долари. Знам, че е незаконно да го държа у себе си. Какво ще ми сторят, ако го сложа на тезгяха в монетния двор и поискам да го претеглят?
— Нищо в крайна сметка… ако повярват на „пристъпите“ ти. Но междувременно могат да ти вгорчат напълно живота. — Погледна златото. — Мисля, че няма да е зле да хвърлиш малко пръст отгоре му.
— Да го закопая ли?
— Няма нужда да стигаш дотам. Но ако това, което ми казваш, е вярно, то тогава приемаме, че си го намерил в планината. Златотърсачите обикновено намират злато там.
— Ами… както кажеш, нямам нищо против някоя и друга невинна лъжа, след като златото си е законно мое.
— Но лъжа ли е наистина това? Кога видя това злато за пръв път?
Опитах се да си спомня. Бе същия ден, когато напуснах Юма, което бе някъде през май 2001-а. Преди около две седмици. Уф!
— Нека го кажем така, Джон… първият път, когато видях това злато… бе днес, трети май 1970-а.
Той кимна.
— Значи си го намерил в планината.
Сътънови щяха да останат до понеделник сутринта, затова останах и аз. Другите членове на клуба бяха до един дружелюбни, но проявиха забележителна липса на интерес към личните ми дела, по-малък, отколкото бе проявявала всяка група хора, сред която съм попадал. По-късно щях да узная, че това е обичайното добро поведение в един нудистки клуб, но тогава те ми се сториха най-дискретните и учтиви хора, които някога бях срещал.
Джон и Джени имаха собствена къщурка, а аз спах в клубната спалня. Беше дяволски студено. На следващата сутрин Джон ми даде риза и чифт дънки. Собствените ми дрехи бяха свити на вързоп около златото, а вързопът бе в багажника на колата му — а тя пък бе ягуар-император; достатъчно, за да отсъдя, че не бе някакъв адвокат-мошеник. Макар да го бях разбрал вече по поведението му.
Пренощувах у тях и във вторник вече имах малко пари. Никога повече не видях златото, но през следващите няколко седмици Джон ми предаде цялата му стойност, ако не броим стандартните такси на лицензираните търговци на злато. Знам, че не бе сключил сделка директно с монетния двор, тъй като всеки път ми носеше разписки от търговци на злато. Не си удържа нищо за услугата и никога не предложи да ми разкаже подробностите.
Те не ме и интересуваха. След като се сдобих с пари, се заех с работа. Онзи първи вторник — 5 май 1970-а, — Джени ме поразведе с колата и наех един малък склад в старата търговска част на града. Обзаведох го с чертожна маса, работен тезгях, войнишко легло и почти нищо друго; там имаше захранване от 120 и 240 волта, газ, течаща вода и тоалетна, която се запушваше лесно. Не ми трябваше нищо повече, а и се налагаше да пестя всеки цент.
Бе досадно и губи-време да се проектира със стария пантограф, а нямах и минута за губене, затова първо сглобих „Дан Чертожника“, преди да възстановя „Гъвкавия Франк“. Само че този път „Франк“ бе наименуван „Протей Пийт“ — многоцелеви автомат, и така конструиран, че да може да върши почти всичко, което върши и един човек, стига Торсеновите му тръби да бъдат правилно програмирани. Знаех, че „Протей Пийт“ няма да си остане в този вид; наследниците му щяха да се развият в орди специализирани апарати, но бързах да предявя иск за патентоването му.