Вгледах се в лицето в огледалото, питайки се дали не съм се заблудил от някаква случайна прилика. Но не бях. Туичъл нямаше типично лице като моето; бе строг, самоуверен, леко надменен, с доста симпатични черти, които биха подхождали и за лицето на Зевс. Спомних си, в какви развалини щеше да се превърне това лице, но не се съмнявах, че бе той; и потреперих вътрешно, като си помислих за стареца и колко лошо се бях отнесъл с него. Питах се как бих могъл да го омилостивя.
Туичъл забеляза, че го гледам в огледалото и се обърна към мен.
— Да не се е случило нещо?
— Не. Ъ-ъ-ъ… вие сте доктор Туичъл, нали? От университета.
— Да, от Денвърския университет. Познаваме ли се?
Едва не сбърках, бях забравил, че тази година той преподаваше в градския университет. Да помниш всичко в две времеви измерения не е лесна работа.
— Не, докторе, но съм слушал ваши лекции. Може да се каже, че съм ваш почитател.
Устните му трепнаха в зачатък на усмивка, но не се стигна чак дотам. От което заключих, че все още не бе придобил онази разяждаща нужда да бъде ласкан и да му се подмазват; на тази си възраст имаше самочувствие и се нуждаеше единствено от собственото си одобрение.
— Сигурен ли сте, че не ме бъркате с някоя кинозвезда?
— О, не! Вие сте д-р Хюбърт Туичъл… великият физик.
Устните му отново трепнаха.
— Нека речем, че съм просто физик. Или се опитвам да бъда.
Побъбрихме известно време, опитах се да го задържа, след като изяде сандвича си. Казах му, че за мен ще е чест да го почерпя едно питие. Той поклати глава.
— По принцип пия рядко и никога преди да е мръкнало. Но ви благодаря все пак. Приятно ми бе да се запознаем. Наминете някой път към лабораторията ми, ако посетите университетското градче.
Казах му, че ще го направя.
Все пак през 1970 година (второ издание) не направих много фалове, тъй като бях нащрек, а и без това повечето хора, които биха ме познали, живееха в Калифорния. Реших, че ако срещна още познати, ще ги зяпна хладно и ще ги разкарам набързо — не биваше да рискувам.
Ала и малките неща могат да създадат проблеми. Например — когато се прищипах с ципа, защото бях свикнал на далеч по-удобните и по-безопасни дрехи от залепващи се тъкани. Много такива дреболии ми липсваха силно, след като за шест месеца бях свикнал с тях като с дадености. Да вземем например бръсненето — наложи да се върна към бръсненето! Веднъж дори се простудих. Този ужасен призрак от миналото се появи, понеже забравих, че дрехите могат да се намокрят на дъжда. Искаше ми се онези безценни естети, които се надсмиват над прогреса и бърборят за по-висшата красота на миналото, да бяха сега с мен — чинии, които оставят храната да изстине, ризи, които трябва да се перат, огледала в баните, които се запотяват точно когато ти трябват, подсмърчащи носове, прах по пътищата и в дробовете ти — бях свикнал на по-добър стандарт на живот и 1970-а ми предложи серия от малки разочарования, докато свикна отново с всичко.
Но тъй както кучето се примирява с бълхите си, така стана и с мен. Денвър през 1970-а бе доста старомоден град със старовремски привкус; много ми допадна. Нямаше нищо общо с онзи лабиринт, построен по Новия план, какъвто беше (или щеше да бъде), когато пристигнах (или щях да пристигна) в него от Юма; все още жителите му бяха по-малко от два милиона, имаше автобуси и други транспортни средства по улиците — все още имаше улици; и не ми бе трудно да намеря авеню „Колфакс“.
Денвър още привикваше с ролята си на седалище на правителството и не бе много щастлив от нея, досущ като момче, което за пръв път облича официален костюм. Духът му още копнееше по каубойските ботушки с високи токове и носовия западен говор, макар да знаеше, че трябва да порасне и да се превърне в международна метрополия с посолства, с шпиони и с прочути със специалитетите си ресторанти. Градът се разширяваше хаотично във всички посоки, за да приюти чиновниците и лобистите, посредниците, секретарките-машинописки и най-различни други лакеи; сградите се строяха толкова бързо, че винаги съществуваше рискът сред стените им да бъде затворена и някоя крава. Въпреки това Денвър се бе разпрострял едва на няколко мили отвъд Аврора на изток, до Хендерсън на север и до Литълтън на юг — там, преди да стигнеш до Въздушната академия все още имаше свободни поляни. На запад, разбира се, градът се бе ширнал до планините и федералните агенции вече дълбаеха тунели в тях.
Денвър по време на федералния си бум ми харесваше и въпреки това мъчително силно ми се щеше да се върна в собственото си време.
А дреболиите продължаваха да ми усложняват живота. Бях си направил всичките зъби малко след като ме назначиха в „Наето момиче“ и вече можех да си го позволя. Не очаквах изобщо да ми се наложи да се сблъсквам отново със зъболекар. Но в 1970-а не разполагах с противокариесни таблетки, затова получих дупка в един зъб, при това доста болезнена, инак бих я пренебрегнал. Наложи се да отида на зъболекар. Е, Бога ми, бях забравил какво ще види той, като надникне в устната ми кухина. Той премигна, поразходи огледалцето си из устата ми и рече: