Слушалката вдигна Джени.
— Дани, работиш прекалено много. Един уикенд сред природата ще ти се отрази добре.
— Не мога, Джени. Трябва. Съжалявам.
Джон вдигна слушалката на другия телефон и рече:
— Какви са тези глупости?
— Трябва да работя, Джон. Просто трябва. Предай поздравите ми на останалите.
Върнах се горе, изгорих някоя и друга препечена филия, вулканизирах няколко яйца и се върнах към „Дан Чертожника“.
Час по-късно те задумкаха на вратата ми.
Този уикенд никой от нас не отиде в планините. Вместо това им демонстрирах и двата апарата. Джени не бе особено впечатлена от „Дан Чертожника“ (това не бе уред за жени, освен ако самите не са проектантки), но зяпаше „Протей Пийт“ с широко отворени очи. Тя въртеше къщата си с „Наето момиче“ — втори модел, и можеше да оцени колко много повече бе в състояние да върши новата машина.
Джон обаче схвана важността на „Дан Чертожника“. Когато му показах как мога да се подпиша само като натисна няколко клавиша — признавам си, че бях го тренирал, — веждите му си останаха вдигнати.
— Приятелю, ти ще изхвърлиш хиляди чертожници на улицата.
— Не, няма. Недостигът на инженерни таланти в тази страна се задълбочава с всяка година; този автомат ще ни помогне да запълним дупката. След едно поколение ще видиш този апарат във всеки инженерен или архитектурен офис в страната. Без него ще бъдат загубени, както един съвременен механик е загубен, ако му вземеш инструментите.
— Говориш така, сякаш го знаеш.
— Знам го.
Той погледна „Протей Пийт“ — бях му наредил да почисти работния тезгях, — а сетне отново „Дан Чертожника“.
— Дани… понякога си мисля, че може би ми каза истината, нали разбираш — в деня, когато се запознахме.
Вдигнах рамене.
— Наречи го предчувствие… но аз наистина знам. Сигурен съм. Това има ли значение?
— Предполагам — не. Какви са плановете ти относно тези уреди?
Намръщих се.
— Тук именно е спънката, Джон. Аз съм добър инженер и сносен механик, когато ми се наложи. Но не съм бизнесмен; уверил съм се в това. Някога занимавал ли си се с патентно право?
— Казах ти го и преди. Това е работа за специалист.
— Познаваш ли някой честен специалист, умът на който да сече като бръснач? Вече дойде моментът, когато трябва да намеря такъв. Трябва и да основа корпорация, която да се заеме с това. И да организира финансирането. Но нямам много време; ужасно ме притиска времето.
— Защо?
— Ще се връщам там, откъдето дойдох.
Той седна и известно време не продума. Накрая попита:
— С колко време разполагаш?
— Ами, около девет седмици. Ако трябва да съм точен — девет седмици, начиная от идващия вторник.
Той погледна двете машини, сетне — отново към мен.
— Най-добре е да ревизираш графика си. Мисля, че те очаква не по-малко от девет месеца работа. И дори тогава няма да си започнал още серийното производство, а само ще си се подготвил за него, и то ако имаш късмет.
— Джон, не мога.
— И аз така мисля.
— Искам да кажа, че не мога да променя графика си. Това е извън моя контрол… вече.
Скрих лице в шепи. Бях смъртно уморен, бях спал само пет часа, а и от дни наред спях средно по толкова. При тази форма, в която се намирах, ми се струваше, че в крайна сметка има „съдбовност“ — човек може да се бори срещу нея, но никога не може да я победи.
Вдигнах глава.
— Ще се заемеш ли ти?
— Моля? С какво?
— С всичко. Аз вече направих онова, което знам и разбирам.
— Въпросът е сериозен, Дан. Аз мога да те обера до шушка. Знаеш го, нали? А това може да се окаже златна мина.
— Ще бъде златна мина. Знам го.
— Тогава защо ми се доверяваш? По-добре ме вземи като свой адвокат, да ти давам съвети срещу възнаграждение.
Опитах се да разсъждавам трезво, но главата ме болеше. Веднъж си бях взел съдружник… но, по дяволите няма значение колко пъти си се опарил, все пак трябва да се доверяваш на хората. Инак ще си като отшелник в някоя пещера и, като спиш, едното ти око ще е винаги отворено. Нямаше начин да бъда сигурен; дори само да живееш е смъртно опасно… фатално. В крайна сметка.
— По дяволите, Джон, знаеш какъв е отговорът. Ти ми се довери. А сега отново имам нужда от помощта ти. Ще ми помогнеш ли?
— Разбира се, че ще го направи — намеси се благо Джени, — макар и да не чух за какво разговаряхте двамата. Дани? Може ли да мие чинии? Всичките ти чинии са мръсни.
— Какво, Джени? Мисля, че може. Да, разбира се, че може.
— Тогава му кажи да го стори. Искам да го видя.