— Видях — каза той — тъмночервени листа на дива лоза… ярко и еднакво червени под ослепителното кехлибарено слънце на фона на бяла стена. Те веднага ми направиха впечатление, макар и да не си спомням точно как стана това, а по чистия плочник пред зелената врата имаше пръснати листа на див кестен. Те бяха изпъстрени с жълти и зелени петна, разбираш ли, не кафяви или мръсни, а сякаш току-що паднали от дървото. Тъй че трябва да беше октомври. Аз всяка година събирам листа на див кестен и зная това.
Ако се не лъжа, тогава бях на пет години и четири месеца.
Според думите му той бил преждевременно развито за годините си дете — научил се да говори на необичайно ранна възраст и бил толкова здравомислещ и „зрял“, както казвали, че му позволявали известна инициатива, каквато повечето деца едва ли могат да постигнат до седем-осем години. Майка му умряла, когато бил двегодишен, и той се озовал под не толкова бдителния и авторитетен надзор на гувернантка. Баща му бил суров, погълнат в работата си адвокат, който не му обръщал достатъчно внимание, но очаквал много от него. Въпреки будността си, Уолъс, предполагам, намирал живота малко сив и скучен. И един ден тръгнал да скита.
Той не можеше да си припомни в резултат на каква небрежност успял да се измъкне и по кои улици на Уест Кенсингтън минал. Всичко това се заличило безвъзвратно от паметта му. Но бялата стена и зелената врата се откроявали съвсем ясно.
Доколкото си спомня това детско преживяване, още щом съзрял тази врата, почувствувал странно вълнение, притегляне, желание да се приближи до нея, да я отвори и да влезе. И същевременно съзнавал ясно, че би било неразумно, дори погрешно — не можеше да подбере точната дума — да се поддаде на това притегляне. Той твърдеше, че колкото и да е чудно, Знаел още отначало — ако не го лъже паметта, — че вратата не е заключена и че ако поиска, би могъл да влезе през нея.
Като че ли виждам фигурата на малкото момче, което ту понечвало да пристъпи напред, ту се отдръпвало отново. И кой знае по какъв необясним начин ясно съзнавало, че баща му страшно ще се разсърди, ако прекрачи тая врата.
Уолъс ми описваше много подробно всички тия мигове на колебание. Той отминал вратата, после с пъхнати в джобовете ръце и като се стараел да свири по момчешки, се промъкнал покрай стената и свърнал зад ъгъла. Там, доколкото си помня, имало няколко невзрачни, мръсни дюкянчета и особено един водопроводчик и тапетаджия, с прашен безпорядък от глинени тръби, листа оловна ламарина, автоматични кранове, образци на тапети и кутии с емайл лак. Той стоял и се преструвал, че разглежда тия неща, а всъщност ламтял, страстно копнеел за зелената врата.
Изведнъж, казва той, почувствувал неудържим порив. Затичал се обратно, да не би пак да го обземе колебание; минал решително, с протегната ръка, през зелената врата и тя се затръшнала подире му. Така мигновено се озовал в градината, която след това го преследвала цял живот.
Уолъс много се затрудняваше да ми опише подробно впечатлението си от тая градина, в която влязъл.
В самия въздух имало нещо ободряващо, което вдъхвало чувство за лекота, щастие и благополучие; във вида й имало нещо, което придавало чистота, съвършенство и изящна лъчезарност на краските й. Още щом влезел в нея, човек изпитвал висша радост — както му се случва само в редки моменти, когато е млад, весел и доволен в тоя свят. И всичко там било красиво…
Уолъс помисли, преди да продължи разказа си.
— Знаеш ли — произнесе той с колебливия тон на човек, смутен от невероятни неща, — в тая градина имаше две големи пантери… Да, петнисти пантери. И не ме беше страх. Виждаше се дълга, широка пътека с цветни лехи от двете страни и мраморни бордюри, И тези два огромни кадифени звяра си играеха там с топка. Единият ме погледна и запристьпя към мен, не без известно любопитство. Дойде право при мен, потърка кротко мекото си кръгло ухо в ръчицата, която му протягах, и замърка. Беше, казвам ти, омагьосана градина. Зная това. А размерите й? О, тя се простираше до безкрайност във всички посоки. В далечината, мисля, се очертаваха хълмове. Бог знае къде бе изчезнал изведнъж Уест Кенсингтън. И някак имах чувството, като че съм се върнал в родния край.
Знаеш ли, в момента, когато вратата се затвори подире ми, забравих пътя с опадалите кестенови листа, файтоните и каруците, забравих дисциплината и послушанието, които ме притегляха обратно към къщи, забравих всякакви колебания и страхове, забравих всякаква предпазливост, забравих цялата интимна действителност на тоя живот. За миг се превърнах в много весело и щастливо дете — в друг свят. Това беше свят, различен от нашия, озарен от по-топла, по-проникваща и по-мека светлина, с тиха, чиста радост във въздуха и леки, докоснати от слънцето облачета в синьото небе. А пред мен бягаше подканящо тази дълга, широка пътека с лехи от двете страни, бухнали от негледани от никого цветя, без нито едно буренче, и тия две големи пантери. Аз сложих безстрашно ръчиците си на тяхната мека козина, галех кръглите им уши и чувствителните ъгълчета зад ушите, играех си с тях, а те като че ли ми казваха: „Добре дошъл в родното място.“ Все имах острото чувство, че съм се върнал в къщи, а когато след малко на пътеката се появи някакво стройно, красиво момиче и тръгна насреща ми с усмивка, и каза: „Ти ли си?“, а после ме вдигна, целуна ме, пусна ме отново на земята и ме поведе за ръка, това ни най-малко не ме учуди, а предизвика у мен приятното усещане, че така именно е трябвало да стане, напомни ми за щастливи мигове, които кой знае защо не бях забелязал. Спомням си широки червени стъпала, които се виждаха между стъбла делфиниум; по тях се изкачихме до голяма алея сред престарели, сенчести, тъмни дървета. По цялата дължина на тази алея, разбираш ли, между червените, напукани стволове имаше мраморни скамейки статуи и много питомни и кротки бели гълъби…