Поглеждайки надолу, моята приятелка ме поведе по тази прохладна алея — спомням си приятните черти, изящно изваяната брадичка на нежното й, добро лице; с тих, ласкав глас ми задаваше въпроси и ми разказваше разни неща, приятни неща, доколкото зная, макар и да не мога да си ги спомня… Изведнъж от едно дърво се спусна маймуна капуцин, много чиста, с червеникавокафява козина и благи кестеняви очички, затича до мен, като ме поглеждаше и показваше зъбите си, после внезапно скочи на рамото ми. Така ние двамата, безкрайно щастливи, вървяхме по свой път.
Уолъс млъкна.
— Продължавай — казах аз.
— Помня някои дребни подробности. Спомням си, минахме край някакъв старец, потънал в размисъл сред лаврови дървета, край едно място, гъмжащо от весели папагали, и през широка, сенчеста колонада стигнахме просторен, прохладен дворец с великолепни фонтани, пълен с красиви неща, с всичко, което сърцето би желало. Там имаше и много неща, и много хора — някои като че ли все още виждам ясно, други — малко смътно; но всички тези хора бяха красиви и добри. По някакъв начин — не зная как — аз разбрах, че всички те са благоразположени към мен, радват се, че съм там; жестовете, докосването на ръцете им, радушието и обичта в очите им ме изпълваха с радост. Да…
Той се замисли за момент.
— Намерих там другари в игрите. За мен, самотно дете, това беше от голямо значение. Те играеха чудни игри на обрасъл с трева двор, където имаше слънчев часовник, обкръжен с цветя. И докато играехме, се обикнахме…
Но — странно — тук в паметта ми има празнина. Аз не помня игрите, които играехме. Никога не съм успявал да си ги спомня. Впоследствие, още като дете, по цели часове, даже със сълзи съм се мъчил да си спомня в какво се състоеше това щастие. Искаше ми се отново да играя сам, в детската стая, тези игри. Но не! Спомням си само щастието и двама скъпи другари, с които бяхме почти неразделни в игрите… После изведнъж се появи някаква навъсена тъмнокоса жена със сериозно, бледо лице и замечтани очи, мрачна жена с дълга роба от мека светлопурпурна материя и с книга в ръка; тя ми даде знак и ме поведе към една галерия над някаква зала, макар че това не беше приятно на другарчетата ми, които прекъснаха играта и стояха загледани след мен, докато тя ме отвеждаше. „Върни се пак при нас! — викаха те. — Върни се скоро!“ Погледнах я в лицето, но тя не ми обърна ни най-малко внимание. Лицето й беше много благо и сериозно. Тя ме заведе до една скамейка в галерията и аз застанах до нея, готвейки се да надзърна в книгата, която жената отвори на коленете си. Страниците се разгърнаха. Тя ми показваше, а аз гледах смаян, защото на живите страници на тази книга виждах себе си; в нея се разказваше за самия мен и за всичко, което ми се бе случило още от рождение…
Това беше изумително, зашото страниците на тази книга не бяха картини, разбираш ли, а действителност.
Уолъс замълча със сериозен вид, гледайки ме колебливо.
— Продължавай — казах аз. — Разбирам.
— Това беше действителност… да, не можеше да бъде другояче; хора се движеха, предмети се явяваха и изчезваха; виждах милата си майка, която бях почти забравил; после — баща си, строг и справедлив, прислугата, детската стая, всички познати неща в къщи. След това — пътната врата и оживените улици с движението по тях. Гледах и се чудех, взирах се пак боязливо в лицето на жената и обръщах страниците, прескачайки от една на друга, за да разгледам по-бързо тази книга; така най-после се видях в момента, когато се въртях и колебаех пред зелената врата в дългата бяла стена, и отново изпитах душевната борба и страха.