„А по-нататьк?“ — извиках аз и понечих да обърна страницата, но студената ръка на сериозната жена ме спря.
„По-нататък?“ — настоявах аз, борейки се кротко с ръката й, мъчейки се с всичките си детски сили да отместя пръстите й, а когато жената отстъпи и страницата се обърна, тя се наведе над мен като сянка и ме целуна по челото.
Но страницата не показваше нито омагьосаната градина, нито пантерите, нито момичето, което ме водеше за ръка, нито другарите по игра, които не искаха да ме пуснат. Тя показваше дълга сива улица в Уест Кенсингтън, в оня хладен предвечерен час, когато лампите още не са запалени, и там бях аз, жалка дребна фигурка, плачех с все гърло и колкото и да се мъчех, не можех да се успокоя; и плачех, защото не можех да отида при милите си другарчета, които бяха викали подире ми: „Върни се пак при нас! Върни се скоро!“ Аз бях там. Това не беше страница от книга, а сурова действителност; онова вълшебно място и задържащата ръка на сериозната майка, до чиито колене стоях, бяха изчезнали — но къде?
Уолъс се спря пак и известно време стоя загледан в огъня.
— О, колко тъжно беше това завръщане! — прошепна той.
— А после? — запитах аз след около минута.
— Какво нещастно, жалко създанийце бях аз! Върнато обратно в тоя безрадостен свят! Когато разбрах напълно случилото се с мен, обзе ме неукротима мъка. И досега чувствувам срама и унижението от тоя плач пред очите на всички и от позорното си завръщане в къщи. Отново виждам добродушния стар джентълмен със златни очила, който се спря,и като ме мушна с чадъра си, заговори: „Горкото дете — рече той, — да не си се загубил?“ И то на мен, лондонски хлапак на повече от пет години! На всичко отгоре повика един любезен млад полицай, наоколо ми се събра тълпа и ме поведоха към къщи. Хълцайки, смутен и уплашен, аз се върнах от омагьосаната градина пред стъпалата на бащиния си дом.
Такава е, доколкото си спомням, тази градина, чието видение ме преследва и до ден днешен. Разбира се, не съм в състояние да опиша очарованието на този полупризрачен, нереален свят, различието му от обикновените неща, които ни заобикалят в тоя живот; но това…това беше действителност. Ако беше сън, то, мисля, много необикновен сън, сън посред бял ден… Хм! Естествено, последва строг разпит от страна на леля ми, баща ми, дойката, гувернантката — всички…
Опитах се да им разкажа и за пръв път баща ми ме наби за лъжа. Когато след това се опитах да разправя на леля си, тя също ме наказа за порочно упорство. Тогава, както казах, забраниха_ _на всички да ме слушат, да чуят дори думица за това. Дори за известно време ми отнеха книгите с приказки — понеже съм имал „твърде разюздано въображение“. А? Да, точно така постъпиха! Баща ми спадаше към старата школа… И Започнах ОТНОВО да преживявам разказаното. Шепнех за него на възглавницата си — възглавницата, която мълвящите ми устни често усещаха мокра и солена от детски сълзи. И към обичайните си, нетолкова горещи молитви винаги прибавях прочувствена молба: „Направи, боже, така, че да сънувам градината! О, върни ме в моята градина! Върни ме в моята градина!“Аз често сънувах градината… Сигурно бях добавил нещичко към нея, бях я променил; и аз не зная… Всичко това, разбираш ли, е опит да възпроизведа от откъслечни спомени едно много отдавнашно преживяване. Между него и другите спомени от моето детство има цяла бездна. Дойде време, когато ми се струваше невъзможно да говоря вече за това чудно мимолетно видение.
Зададох един банален за случая въпрос.
— Не — отговори той, — доколкото си спомням, никога в оная ранна възраст не се опитах да намеря отново пътя за градината. Сега това ми се струва странно, но предполагам, че след злополучното ми приключение следяха зорко всяко мое движение, да не би пак да се отклоня от правия път. Не, чак когато се запознахме с теб, се реших отново да потърся градината. Мисля, че имаше дори период — колкото и невероятно да изглежда това сега, — когато изобщо забравих тая градина — сигурно съм бил на осем-девет години. Помниш ли ме като момче в Сент Етелстанския колеж?
— Не ще и дума!
— Нали тогава не личеше, че крия някаква тайна мечта?
II.
Уолъс ме погледна и неочаквано се усмихна.
— Играл ли си с мен на „северозападния път“?… Не, разбира се, тогава ти не дружеше с мен!
— Тази игра — продължи той — всяко дете е въображение може да играе по цял ден. Целта беше да се намери „северозападният път“ до училище. Пътят до училище беше съвсем ясен; играта се състоеше в това, да се намери някакъв необикновен път, като се тръгне десет минути по-рано в някаква почти безизходна посока и през непознати улици се стигне целта. И един ден аз се залутах из някакви сокаци оттатък Кемдън Хил и почнах да си мисля, че този път ще загубя играта и ще закъснея за училище. Поех наслуки по някаква уличка, която приличаше на задънен сокак, ала на края намерих път. Забързах по него, обнадежден. „Все пак ще успея“ — рекох си аз и когато минах редица неприветливи дюкянчета, които ми се сториха необяснимо познати, какво да видя: моята дълга бяла стена и зелената врата, която водеше за омагьосаната градина!