Това изведнъж ме зашемети. Значи в края на краищата тази градина, тази чудна градина не е сън! Той помълча.
— Мисля, че второто ми преживяване със зелената врата показва огромната разлика между заетия живот на ученика и безкрайното свободно време на детето. Във всеки случай втория път нито за миг не ми хрумна да вляза веднага. Разбираш ли… Преди всичко бях изцяло погълнат от мисълта да стигна навреме в училище — решен да бия рекорда си по точност. Сигурно съм изпитвал някакво, макар и слабо, желание поне да проверя отключена ли е вратата. Да, трябва да е било така… Но доколкото си спомням, привлекателността на тази врата ми се струваше още една пречка за неотменимото ми решение да се добера до училище. Разбира се, откритието, което бях направил, ме бе заинтересувало много — когато продължих, то не излизаше от главата ми, — но продължих непоколебимо. То не ме спря. Извадих часовника си, видях, че имам още десет минути, отминах тичешком вратата и се заспущах по склона в позната местност. Стигнах до училище наистина задъхан и мокър от пот, но навреме. Помня, окачих палтото и шапката си… Представи си, минах край вратата и я оставих подире си. Странно, нали?
Той ме погледна замислено.
— Разбира се, тогава още не знаех, че тази врата няма да бъде винаги на мястото си. Учениците имат ограничено въображение. Сигурно ме радваше мисълта, че тя е там и зная пътя до нея, но училището ме притегляше неудържимо. Предполагам, че онази сутрин съм бил много разсеян и невнимателен, мъчейки се да си спомня красивите чудни хора, които скоро щях да видя отново. Интересно, дълбоко в душата си ни най-малко не се съмнявах, че те ще ме посрещнат с радост… Да, онази сутрин сигурно съм си представял градината като прелестно кътче, до което бих могъл да прибягвам в паузите между напрегнатите училищни занимания.
Тоя ден изобщо не отидох там. На другия ден беше нещо като празник и това може би ми попречи. Възможно е също поради невниманието ми да ми е била възложена някаква домашна работа за наказание и да не ми е останало време за околния път. Не зная как точно беше. Зная само, че междувременно омагьосаната градина толкова занимавашемисълта ми, че не можех повече да я пазя в тайна.
И разказах за нея на един хлапак. Как му беше името? Приличаше на пор и му викахме Пияницата.
— Хопкинс — подхвърлих аз.
— Да, Хопкинс. Разказах му неохотно. Чувствувах, че не бива да му се изповядвам, и все пак го сторих.Той ме ридружаваше донякъде по пътя от училището до дома; беше голям дърдорко и ако не бяхме говорили за омагьосаната градина, щяхме да приказваме за нещо друго, а аз не можех да мисля за друго. Тъй че се разбъбрах.
А той издаде тайната ми. На следващия ден през междучасието за игри се видях заобиколен от половин дузина по-големи от мен момчета, които взеха да ме подкачат, изгарящи от любопитство да чуят нещо повече за омагьосаната градина; Между тях беше оня дангалак, Фосет — спомняш ли си го? — Карнъби, и Морли Рейнълдз. Не си ли бил и ти случайно с тях? Не, защото щях да запомня, ако беше…
Създание със странни чувства е детето. Въпреки че скришом се отвращавах от себе си, всъщност аз се ласкае донякъде от вниманието на големите. Спомням си, особено удоволствие ми направиха похвалата на Крошо — помниш ли Крошо младши, сина на композитора Крошо, — който каза, че никога не бил чувал такава великолепна лъжа. Но също временно страшно се срамувах,че разправям нещо, което всъщност смятах за своя свещена тайна. Това животно Фосет подхвърли някаква шега по адрес на момичето в зелено…
При мъчителния спомен за тоя срам гласът на Уолъс се сниши.
— Престорих се, че не чувам — продължи той. — Изведнъж Карнъби ме нарече малък лъжец и заспори с мен. когато заявих, че всичко това е истина. Казах, че зная къде се намира зелената врата, че за десет минути мога да заведа всички дотам. Тогава Карнъби, давайки си вид на оскърбен праведник, рече, че трябва да потвърдя думите си на дело, или да понеса последиците. Извивал ли ти е Карнъби ръката? В такъв случай може би ще разбереш как се чувствувах аз. Заклех се, че разказът ми е чиста истина. По това време никой в училище не бе в състояние да ме защити от Карнъби. макар че Крошо подхвърли някоя и друга дума в моя полза. Карнъби беше господар на положението. Аз се развълнувах, ушите ми се зачервиха, поуплаших се. Изобщо се държах глупаво и на края, вместо да поема сам към омагьосаната градина, с поруменели бузи, пламнали уши, смъдящи очи и изгаряща от мъка и срам душа поведох шестима присмиващи се, любопитни и заплашващи ме съученици.