След войната Шухаев го освобождават. Той заминава за Тбилиси — на юг, на юг, като отнася със себе си своята омраза към Севера. Той е сломен. Рисува „Клетвата на Сталин в Гори“ — явно ласкателство. Сломен е. Портрети на ударници, на челници в производството. „Дама със златна рокля“. В този портрет блясъкът е без мярка — като че ли художникът се е насилвал да забрави оскъдната северна палитра. И толкоз. Може да се мре.
За „Дома на дирекцията“ художниците рисуваха и репродукции: „Йоан Грозни и неговият син Иван“, „Утро в боровата гора“ на Шишкин. Тези две картини са класиката на безвкусицата.
Но най-приказното там са шевиците. Копринените пердета, щорите, завесите, украсени с ръчна бродерия. Килимчетата, покривките, кърпите — всеки парцал ставаше безценен, след като минеше през ръцете на майсторките-затворнички.
Директорът на Далстрой преспиваше в „домовете“ си — на „трасето“ те бяха няколко — два-три пъти годишно. През цялото останало време там го чакаха пазач, домакин, готвач и управител — четирима волнонаемни, които получаваха надбавки за работа в Крайния север — те го чакаха, подготвяха се, през зимата палеха печките, проветряваха „Дома“.
Маша Крюкова я докарали тук да бродира пердета, покривки и всичко, каквото им хрумне. Имало още две момичета, които бродирали също толкова умело и с фантазия. Русия е страна на проверките, страна на контрола. Мечтата на всеки истински руски човек — на затворника и на волнонаемния — е нещо, някого да проверява. Първо, аз съм нечий началник. Второ, гласувано ми е доверие. Трето, за такава работа нося по-малка отговорност, отколкото ако произвеждам нещо. И четвърто, спомняте ли си атаката от „В окопите на Сталинград“ на Некрасов?
Маша и новите й познати били контролирани от една жена, партиен член, която всяка сутрин им раздавала плата и конците. Към края на работния ден взимала направеното и го проверявала. Тази жена не работела, а се „водела на щат“ в централната болница като старша операционна сестра. Следяла ги много зорко — била сигурна, че само да се извърне, и тежката синя коприна ще изчезне.
Момичетата отдавна били свикнали с такава охрана. И макар че сигурно не било трудно да излъжат тази жена, те не крадели. И трите били осъдени по петдесет и осми член.
Настанили ги да живеят в лагер, в „зоната“, над чийто портал, както във всички лагерни зони в Съюза, били изписани „незабравимите“ думи: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство“. И името на автора на цитата… Цитатът звучеше иронично и учудващо точно отговаряше на смисъла, на съдържанието на думата „труд“ в лагерите. Трудът беше всичко друго освен въпрос на слава. През 1906 година в едно издателство на есерите е издадена книжката „Пълно събрание на речите на Николай II“. Това са извадки от „Правительственный вестник“ в момента на коронясването на царя и включват наздравици: „Пия за здравето на Кексголмския полк“, „Пия за здравето на юнаците-черниговци“.
Преди тостовете има предговор, написан в ура-патриотичен стил.
„В тези думи като в капка вода е отразена цялата мъдрост на нашия велик монарх“ и т.н.
Съставителите на сборника са интернирани в Сибир.
Какво ли е станало пък с хората, издигнали цитата за труда над порталите на лагерните „зони“ из целия Съветски съюз?
На бродирачките им разрешавали да гледат кино по време на прожекциите за затворници.
Прожекциите за волнонаемните почти не се различаваха процедурно от тези за арестантите.
Киноапаратът беше един и между отделните филмови части имаше паузи.
Веднъж прожектираха „И най-мъдрият си е малко прост“. Първата част свърши, светнаха както винаги лампите и както винаги угаснаха, чу се тракането на киноапарата — жълтият лъч стигна до екрана.
Всички започнаха да тропат, да викат. Механикът явно беше сбъркал — отново въртеше първата част. Триста души — фронтоваци с ордени, заслужили лекари, пристигнали за някаква конференция — всички, които си бяха купили билети за тази прожекция за волнонаемни, викаха и тропаха с крака.
Механикът невъзмутимо „извъртя“ първата част и запали осветлението в салона. Едва тогава всички разбраха каква е работата. Сред зрителите се беше появил заместник-началникът на стопанската част на болницата Долматов — бе закъснял за първата част и затова тя бе повторена.
Започна втората част и нещата продължиха по реда си. Колимските нрави се знаеха от всички — по-малко от фронтоваците, повече от лекарите.
Когато се продаваха малко билети, прожекцията ставаше обща за всички: най-хубавите места, последните редове — за волнонаемните, а първите — за затворниците: жените вляво, мъжете вдясно от пътеката. Тя разделяше салона на кръст, на четири части, и това беше много удобно за прилагане на лагерните правила.