Куцото момиче, което правеше впечатление и по време на прожекциите, го взеха в болницата, в женското отделение. Тогава още нямаше малки стаи — цялото отделение се помещаваше в една воинска спалня с поне петдесет легла. Маруся Крюкова беше за хирург.
— Какво й е?
— Остеомиелит — каза хирургът Валентин Николаевич.
— Без крак ли ще остане?
— Е, защо без крак.
Аз правех превръзките на Крюкова и вече ви разказах за живота й. След седмица температурата й спадна, а след още една Маруся я изписаха.
— Ще ви подаря вратовръзки, на вас и на Валентин Николаевич. По една красива вратовръзка.
— Добре, Маруся, добре.
Ивичка коприна сред десетките, стотици метри тъкани, бродирани, извезани на няколко смени в „Дома на дирекцията“.
— Ами контрольорката?
— Ще помоля нашата Ана Андреевна. (Май така се казваше надзирателката.)
— Ана Андреевна разреши. Бродирам, бродирам, бродирам…
— Не знам как да ви го кажа. Влезе Долматов и ги взе.
— Как така ги е взел?
— Аз бродирах. Тази за Валентин Николаевич вече беше готова. А вашата я довършвах. Сива. Вратата се отвори. „Вратовръзки ли бродирате?“ Приближи се до шкафчето ми. Пъхна вратовръзката в джоба си и излезе.
— Сега ще ви засилят по етапния.
— Не. Имам още много работа. Но толкова исках една вратовръзка за вас…
— Дребна работа, Маруся, все едно нямаше да я нося. Най-много да я бях продал.
За началото на концерта на лагерната „самодейност“ Долматов закъсня също както за филма. Тромав, с прекалено голямо шкембе за възрастта си, той се насочи към първата свободна пейка.
Крюкова стана от мястото си и размаха ръце. Разбрах, че прави знаци на мен.
— Вратовръзката, вратовръзката!
Успях да огледам вратовръзката на началника. Беше сива, бродирана, високо качество.
— Вашата вратовръзка — извика Маруся. — Вашата или на Валентин Николаевич.
Долматов седна на мястото си, завесата се разтвори както винаги и концертът на самодейността започна.