Йордан Йовков
Вражда
Като се връщаше от града, Татар Христо забеляза, че отпред на пътя се белее нещо. Приличаше на бохча, изгубена от някого. Веднага той спря каруцата си, слезе и докато завързваше юздите за климията, за да не мърдат конете, мислеше си:
„Колко съм искал да намеря ей тъй е пари. Де късмет де! Дано е парици… Дано са множко…“
Той тръгна с широки крачки към бохчата, но не бързаше. Искаше му се да се побави, да се порадва, че е пари, страх го беше пък, че ако не е, ще му стане мъчно. Поогледа бохчата и я подигна: лека беше. Ако е пари, книжни са, злато не е. Не можеше да се види какво има вътре, защото освен бохчата, имаше обвивка от вестник. Татар Христо махна бохчата, разкъса с пръст вестника и какво излезе? — Едно бомбе. И то не черно, а кафяво. Наистина ново беше, малко носено, но все пак бомбе и нищо повече.
Ядосан, Татар Христо замахна да пухне бомбето на земята, но се спря. Онзи, който беше изгубил това бомбе, че го е турил в бохча — иди-дойди, но защо пък го е обвил и във вестник? Таз магия пък каква е? Да не би да има скрито нещо вътре в шапката? Той прегледа хастара, обърна кожата наоколо — имаше нагънати хартии, навярно бомбето е било голямо. Ако има пари, тук ще са, каза си Татар Христо. Трябва да се прегледат тия хартии една по една.
Тъкмо в тая минута отзад по шосето задрънка каруца и толкоз по-скоро дойде, колкото Татар Христо беше по-залисан. Той се обарна: беше най-върлият му враг, Консула. За да не разбере какво прави, Татар Христо се обърна гърбом и както държеше бомбето в едната си ръка, с другата тъпчеше хартиите в джеба си. Все пак Консула го видя, обърна се веднъж, дваж и триж, след туй шибна конете и с голям трясък замина по шосето.
Татар Христо извади хартиите, разгъна ги и най-внимателно ги прегледа. Нищо нямаше. Пак се ядоса и пак поиска да удари бомбето в земята, но беше пийнал и за да си отмъсти, загдето беше се излъгал, сне калпака и нахлупи бомбето на главата си. Както си беше пълничек, червен, той знаеше как ще изглежда, позасмя се и доволен, развеселен, седна в каруцата си и тръгна.
Едвам сега той погледна напред и видя, че Консула беше се отбил от шосето и караше тъй бързо, че конето му все се мятаха в галоп.
„Страх го е да не го настигна — каза си Татар Христо. — Ами! Да не съм луд да го гоня…“
С Консула те имаха стара вражда. Най-напред бяха се поскарали, когато Консула беше го подмамил да идат да вадят имане в един чужд двор в Чамурлий. Нощно време беше, стопанинът ги усети, стреля и тъй ги изплаши, че от много бягане Татар Христо се разболя и лежа болен два месеца. После дойде друга случка. Консула беше не само иманяр, но и ходеше на лов — без билет, с една стара ръждясала пушка. Татар Христо също беше авджия. Под Сираковата мелница имаше един гьол, където понякога прелитаха диви юрдечки. Веднъж Консула, след като се беше скитал напразно из къра, излезе на баира над мелницата и видя, че в гьола, тъкмо в средата, беше кацнала една дива юрдечка. Той се смъкна долу, кри се, присламчва се, пълзя. Най-после екна страшен гръм и ехото го повтори няколко пъти. През дима Консула видя, че юрдечката беше се превърнала възнак във водата, със сгърчени крака нагоре. Докато мислеше как да я извади, току пред него из тръстиката изскочи Татар Христо и без да го погледне, бързо-бързо започна да тегли с две ръце един капан. Дърпаше капана, а юрдечката идеше към него. Сега Консула разбра какво беше направил! Татар Христо имаше една опитомена юрдечка, която връзваше в гьола, за да примамва дивите. Като извади юрдечката, той я попреметна из ръцете си, разбра, че е убита, остави я на земята, че като грабна пушката си, че като ревна:
— Мюрето ми уби!… Хаймана! Ще те убия! Кръвта ти ще изпия! Що̀ го уби? Хайдук!
Тъй държеше чифтето си опряно на гърдите на Консула: очите му бяха като на луд. Добре, че се случиха наблизо хора, та ги разтърваха, инак кой знай какво щеше да стане. Оттогаз насетне в мировото съдилище в града се започна зарад юрдечката едно дело, което постоянно се отлагаше и нямаше край. За него знаеха всички и когато видеха, че в града е дошел Татар Христо или Консула, казваха им:
— Ще грачи ли пак юрдечката?
— Ще грачи.
И днес „юрдечката беше грачила“ и по настояването на Консуловия адвокат делото пак се отложи. Татар Христо не се ядосваше, защото смяташе, че Консула е в ръцете му, а, от друга страна, когато дойдеше в града по делото, гледаше да си свърши и някоя по-важна работа.
Като стигна до Пчеларово, той се отби в кръчмата да си почине. Влезе с бомбето на глава и като видя, че хората се заглеждат в него и се подсмихват, каза:
— Намерих го на пътя. В една бохча беше. Аз рекъх, че е пари, ама не излезе пари. Затуй пък ще го нося. На инат ще го нося, докато се скъса…