Когато вече беше си платил и станал, дядо Васил му каза:
— Какво, Христо? Ти май пообра паяжината в мазата?
Татар Христо и сега нищо не каза, но когато беше вече прекрачил прага, изведнъж се повърна.
— Дядо Василе! — извика той. — Виждаш ли таз глава? Виждаш ли таз шапка? Докато таз шапка седи на таз глава, онзи багабонтин, Консула, ще го гоня! До девет рода ще го гоня. Ще го съдя!
— За кое, за юрдечката ми? — кротко рече бай Васил.
— Не! Той уби мюрето ми — то е друго. Аз сега разбрах, че той мене е искал да убие. Аз ще го докажа със свидетели. Аз ще го пъхна в тюрмата.
Той тръгна и пак се върна.
— Пък и сега да ми падне в ръчиците, още сега ще му видя сметката. Ще му откъсна главата като на стиче…
Той замина и още стъпките му не бяха заглъхнали, от другата страна на кръчмата хлътна като лисица ухилен Консула.
— Брех, че сърдит! — рече той. — Пръщи!
— Да бягаш! Да те не види! — рече дядо Васил. — Пази се, че както ти се заканя…
— Ба! — рече Консула. — Аз не ме беше страх от него, когато носеше калпак, че сега ли ще ме е страх, като е турил туй цилиндро. Я ми дай една ракия!
Ухилен, доволен, че беше ядосал Татар Христа, както трябва, Консула седна да пие ракията си.