Не бива да гледам с презрение на това място. Някой си е направил труда да довлече до тук всичкия този дървен материал и да построи колиба, в която да си отдъхват изнурените ловци. Построил е това съоръжение повече с любов, отколкото с умение и то ми служи добре. Може би не е най-подходящото убежище за сина на един септарх, но живял съм достатъчно в палати и вече не изпитвам трепет пред каменните стени и рисуваните тавани. В това място има покой. Далеч съм от кресливите възгласи на продавачите на риба, виночерпците и изповедниците, които огласят улиците на нашите градове. Тук човек може свободно да мисли, да надзърне в дълбините на душата си, да докосне онези неща, които са го създали такъв, какъвто е, да ги извади на бял свят, да ги разгледа и да опознае по добре себе си. Защото в този наш свят, за най-голям грях се счита да разкриеш душата си пред другите. Но защо никой преди мен не е прозрял, че същият този обичай, макар и непреднамерено ни пречи да опознаем самите себе си? През по-голяма част от досегашния си живот съм се ограждал със стена от околните и едва, когато тази стена рухна открих, че тя ме е заграждала също и от самия мен. Но тук, в Изгорените низини имам достатъчно време да обмисля тези неща с надежда да постигна пълното им разбиране. Едва ли бих избрал подобно място, ако естествено имах възможност да избирам, но все пак не съм нещастен.
Не мисля, че скоро ще ме открият тук.
Вече е прекалено тъмно за да продължавам с писането. Ще се изправя до вратата на колибата и ще гледам как нощта пълзи през Изгорените низини към Хюишторите. Може би ще успея да видя някой птицерог, да се носи из здрача в търсене на плячка. Над мен ще горят звездите. Веднъж Швайц се опита да ми посочи земното слънце от един планински връх в Шумара Бортан. Настояваше, че се виждало съвсем ясно и ме молеше, да проследя посоката, която сочи ръката му. Но аз си мисля, че сигурно се е шегувал с мен. Мисля си, че слънцето не може да се види от този край на галактиката. Швайц често се шегуваше с мен, докато пътувахме заедно и може би някой ден отново ще се шегува, ако пътищата ни се съберат. И ако още е жив.
8
Снощи, в съня ми при мен дойде моята вречена сестра, Халум Хелалам.
Нея вече не мога никога да видя, освен в потайните тунели на сънищата. Може би затова, когато спя тя се явява по-ярко от която и да е блестяща звезда над пустинята и пробужда в мен печал и срам и мисълта за загубата й, която е непоносима.
В съня ми, Халум носеше само тънък прозрачен воал, през който се виждаха малките й заострени гърди, стройните бедра и стегнатият корем на нераждала жена. Приживе никога не бях я виждал такава, защото съм й вречен брат, но това бе Халум от моите сънища, още по-желана от моята самотна и измъчена душа. Усмивката й бе топла и нежна, а черните й очи блестяха от обич.
В съня, умът на човек съществува едновременно на няколко нива. В едно от тези нива аз бях само безстрастен наблюдател, плуващ в мъгла от лунна светлина нейде под покрива на колибата, без да откъсвам поглед от моето спящо тяло. На друго ниво бях аз самият, заспал дълбоко. Онази част от мен, която спеше, не виждаше образа на Халум, но затова пък го виждаше другата, носеща се отгоре. Аз, центърът на съня наблюдавах и двамата, но нито за миг не изпитвах съмнение, че видението пред очите ми е само сън. Ала тези реалности непрестанно се смесваха и скоро изгубих увереност, кой е сънуващият и кой — сънуваният, нито пък можех да определя със сигурност дали Халум, изправена пред мен в такъв ослепителен блясък е творение на моята фантазия, или онази истинската Халум, която познавах на времето.
— Кинал — прошепва тя и в съня аз си представих, че се пробуждам, подпирам се на лакът, а Халум присяда до мен на леглото. Тя се навежда напред, докато гърдите й докоснат мъжът, който съм аз и нежно допира устните си до моите. — Изглеждаш уморен, Кинал.
— Не биваше да идваш тук.
— Тази жена усещаше, че е нужна. Тя дойде.
— Не биваше да го правиш. Да навлезеш сама в Изгорените низини и да търсиш онзи, който ти е причинил само болка…
— Връзката, с която сме свързани е свещена.
— Толкова много изстрада заради тази връзка, Халум.
— Тази жена въобще не е страдала — отвърна тя и целуна мокрото ми чело. — Как ли си страдал ти, скрит в тази изоставена пещ!
— Това е всичко, което заслужава този мъж — рекох аз.
Дори в съня си разговарях с Халум във вежливата граматическа форма. Винаги съм се затруднявал да се обърна към нея в първо лице. Душата и сърцето ми жадуваха да произнеса „аз“ пред Халум, но езикът и устните затваряха пътя пред подобно откровение.