— Заслужаваш много повече от това място. Трябва да се върнеш от изгнаничество. Трябва да ни поведеш, Кинал, към новия Завет, Заветът на любовта и доверието един в друг.
— Този човек се страхува, че се е провалил като пророк. Той смята, че е безсмислено да продължава.
— Всичко бе толкова странно за теб, толкова ново! — възкликна тя. — Но все пак, ти успя да се промениш, Кинал, и да донесеш промяна за другите…
— Донесох им само мъка, на тях и на себе си.
— Не, не. Това, което се опита да сториш беше справедливо. Как можеш да се откажеш точно сега? Защо с такава лекота се предаваш на смъртта? Там навън има един свят, който очаква да го освободиш, Кинал!
— Този човек е попаднал в капан. Залавянето му е неизбежно.
— Пустинята е необятна. Можеш лесно да им се измъкнеш.
— Пустинята е необятна, но само няколко са вратите към нея. И всички те са завардени. Няма изход.
Тя поклати усмихнато глава, обви снагата ми с ръце и проговори с глас, в който се долавяше надежда.
— Аз ще те поведа към спасението. Ела с мен, Кинал.
Звукът на това „аз“ и последвалото го „мен“, идещи от сънуваните устни на Халум, пронизаха душата ми като дъжд от ръждиви остриета и сътресението от факта, че съм чул подобни неприличия произнесени с нежен глас едва не ме събуди. Казвам ви го, за да ми повярвате, че все още не съм привикнал напълно с новите си разбирания и че навиците заложени в детството продължават да властват над далечните ъгълчета на душата ми. В съня ние разкриваме своята истинска същност и реакцията ми към думите, които бях поставил (а кой друг?) в устата на сънуваната Халум ми разкриваха много за най-съкровените ми мисли. Онова, което последва бе не по-малко красноречиво. Халум плъзна ръце по голото ми тяло, за да ме накара да се пробудя и накрая спря нежната си длан на вдървения атрибут на моя пол. В същия миг сърцето ми заблъска лудо, семето ми бликна навън и земята под краката ми се разтресе, сякаш Низините щяха да се разтворят. Халум нададе уплашен вик. Протегнах ръка към нея, но тя бе започнала да губи очертания и да става нереална и в последвалите ужасни конвулсии на цялата планета я изгубих напълно от погледа си. Имаше толкова много неща, които жадувах да й кажа, за толкова много неща да я попитам. Събудих се, преминавайки през всички нива на съня. Отворих очи и видях че лежа сам в колибата, влажен и лепкав от потеклата в краката ми течност и засрамен от престъпните мисли, които ме бяха споходили в нощта.
— Халум! — извиках аз. — Халум, Халум, Халум!
Викът ми накара стените на колибата да потреперят, но тя не се върна. Постепенно замътеният от съня ми разсъдък започна да осъзнава, че изчезналата Халум е била само един нереален образ.
Ние тук на Бортан обаче, не приемаме с лека ръка подобни видения. Станах, излязох навън в мрака и закрачих, заравяйки босите си крака в пясъка. Търсех утеха от преживяното, търсех спокойствие. Най-сетне то дойде и в душата ми отново цареше хармония. Но въпреки това приседнах на прага, където прекарах няколко безсънни часа. Тук ме докоснаха първите зелени пръсти на зората.
Сигурен съм, ще се съгласите с мен, че няма нищо неестествено за един мъж, който продължително време е бил лишен от женска компания и е прекарал този период в напрежение, да преживява подобни сексуални изригвания по време на съня си. Трябва също така да отбележа, макар че не разполагам със сигурни доказателства, че не са малко онези мъже от Бортан, които таят в себе си неосъзнати или подтиснати плътски желания по отношение на своите вречени сестри, като резултат от продължителното и стриктно спазвано въздържание. И още, въпреки че ние с Халум неведнъж сме се отдавали на интимни душевни разкрития, далеч отвъд позволените граници в отношенията между вречени роднини, никога не съм си позволявал да потърся физическа близост с нея, нито е възниквала подобна ситуация. Приемете думата ми за истина, ако желаете, защото в тези страници ви разкрих толкова дискредитиращи неща за мен, че положително не бих прикрил нещо безсрамно, като например прелюбодеянието с Халум. Така че, трябва да ми повярвате, че никога не съм протягал ръка към нея. и не бива да ме вините за грехове, които съм извършил насън.
Ала аз самият изпитвах вина за преживяното, дори когато ме озари слънцето. И само след като се изповядах на късчето хартия, почувствах как мракът в душата ми се разсейва. Мисля си, че онова, което наистина ме разстрои през последните няколко часа, не беше моята сънувана сексуална фантазия, за която биха ми простили дори враговете, а дълбокото ми убеждение, че именно аз съм отговорен за смъртта на Халум. Ето за това не можех да си простя.