— Денят едва започва — отвърна малко разтревожено. — Не си ли подранил, да търсиш покой?
— Не можеш да откажеш на един страдащ!
— Рано е още.
— Хайде, хайде, пусни го да влезе. Пред теб стои измъчена душа.
Той склони, нямаше друг избор и като продължаваше да мърмори под сбърчения си нос ме покани вътре. В помещението вонеше на изгнило. Ламперията бе просмукана от влага, завесите бяха разкъсани, а мебелите проядени от насекоми. Осветлението бе оскъдно. Наоколо щъкаше жената на изповедника, също толкова грозна. Той ме отведе в параклиса, една прихлупена и вмирисана стая зад жилищните помещения и ме остави да коленича пред пожълтялото огледало, докато палеше свещите. След като се облече, най-сетне изповедникът се изправи до мен.
Той произнесе на глас сумата. Дъхът ми секна.
— Това е двойно повече — възразих аз.
Изповедникът намали с една пета. Когато повторно отказах, той ми предложи да потърся утеха другаде, но аз останах твърд и с огромна неохота, той свали още от цената за своите услуги. Въпреки, че исканата сума все още петорно надвишаваше онова, което му заплащаха неговите съседи, при мисълта за кипящия от гняв в колата Ноим бях принуден да се съглася.
— Дадено — рекох.
Следващата стъпка бе договорът. Мисля, вече споменах, че ние бортанци сме хора подозрителни. Но казах ли ви колко много разчитаме на договорите? Думата на един човек не е нищо повече от трептене на въздуха. Дори войниците подписват договор на къс хартия преди да легнат с някоя курва. Изповедникът ми подаде стандартния формуляр, в който се заклеваше, че всичко научено от мен ще бъде запазено в дълбока тайна и че той се явява само един посредник между мен и избрания бог, а аз на свой ред давах дума, че няма да предприемам никакви действия срещу него, заради онова, което е научил от мен, че никога не ще го призовавам като свидетел, или ще го използвам в качеството на алиби пред правосъдието, и т.н.т. и т.н.т. Подписах. Подписа и той. Разменихме си копия от документа и аз му подадох парите.
— Пред кой от боговете би искал да се изповядаш?
— Онзи, който закриля пътниците — рекох му. Ние избягваме да назоваваме имената на боговете си на глас. Той запали свещ в необходимия цвят — розов — и я постави до огледалото. С това се предполагаше, че избраният бог ще изслуша думите ми.
— Виж лицето си — започна изповедникът. — Вгледай се в очите си.
Погледнах в огледалото. Рядко го правим, само в подобни религиозни моменти, защото това се смята за акт на самолюбие.
— А сега, разкрий душата си — нареди ми изповедникът. — И нека излязат на бял свят всички твои мечти, болки и мъки.
— Този човек е син на септарха и бяга от своя роден край — подех аз и изповедникът подскочи изненадан от неочакваната новина. Макар че не отделях поглед от огледалото, уверен бях че се рови в договора, за да види кой го е подписал. — Страх от собствения му брат, — продължих, — го води в далечни страни, но в този миг на раздяла, душата му плаче.
Продължих още известно време в същата насока. Всеки път, когато се затруднявах изповедникът умело задаваше по някой насочващ въпрос, но не след дълго тази необходимост отпадна, защото думите потекоха от мен като река. Разказах му, как едва не съм излъгал Стирон, признах му, че не ще се върна за кралската сватба, с което ще оскърбя жестоко брат си, споменах и някои по-дребни грехове, които човек извършва ежедневно.
Изповедникът слушаше мълчаливо.
Плащаме им за да ни слушат, нищо друго, докато изповядаме всичко, което ни тежи и се почувстваме по-добре. Такава е нашата свещена участ, да издигаме тези жаби от калта, да ги настаняваме в божии храмове и да купуваме търпението им с пари. Заветът позволява да се разкрива всичко пред изповедника, било то и най-съкровените и безсрамни мисли и въжделения. Можем да споделяме тайните си, както пред никой друг, пък бил той и най-близкия ни роднина, защото именно това е задължението на един изповедник според договора — да седи невъзмутим като планина, докато ние разказваме за себе си. Не е необходимо да проявяваме съчувствие към проблемите на самия изповедник, нито да се вълнуваме какво мисли нас, или дали ще е по-щастлив, ако се заеме с друго занятие. Имаше период от живота ми, когато смятах идеята да се използва изповедта за да облекчим онова, което ни тежи на сърцето е просто гениална. Но трябваше да преминат доста години, преди да осъзная, че да се разкриеш напълно пред един изповедник е също като да правиш любов с ръката си — винаги има по-добър начин за любов и по-щастлив начин за облекчение.