Но тогава още не мислех така и затова седях пред пожълтялото огледало, търсейки поне малко покой срещу платената такса. Дума след дума, устните ми бълваха всички мои грехове, така както блика сладникав сок от стъблата на отсечените месести дървета, които растат по бреговете на Шумарския залив. Докато говорех, свещите ме оковаха в тяхната магия и почувствах как се прехвърлям зад извитата повърхност на огледалото, изповедникът се превръща в неясна сянка някъде в мрака отзад, нереален, маловажен, а аз разговарям със самия бог на пътниците, който ще ме дари с търсения покой, преди да ме отпрати. Започнах да вярвам, че е точно така. Не искам да кажа, че си представих някакво въображаема място, където боговете седят и ни слушат, по-скоро имах абстрактно и метафорично разбиране за религията, която ми се струваше по-малко реална, отколкото, да речем, десницата ми.
Потокът от думи внезапно секна, но изповедникът не направи никакъв опит да го поднови. Той промърмори няколко думи за опрощение. Бях свършил. Изповедникът угаси фитила на свещта с пръсти, изправи се и нагласи робата си. Но аз останах коленичил, треперещ от изтощителната изповед, унесен в блянове. Чувствах се прочистен, одухотворен, лишен от душевната мърсотия и отпадъци и в музиката на този свят почти не забелязвах обкръжаващата ме мизерия. Параклисът бе вълшебно място, а изповедникът излъчваше божествена красота.
— Ставай — рече ми той и ме побутна с върха на сандала. — Навън. Време е да поемеш своя път.
Гласът му ме изкара от унеса. Изправих се, разтърсих глава за да се преборя със замайването, а през това време изповедникът ме дърпаше по коридора. Вече не се боеше от мен, този грозноват дребен човечец, въпреки че бях син на септарха и можех да наредя премахването му, защото бях разкрил пред него своите страхове и забранения глад за Халум и тези познания ме правеха незначителен в очите му.
Дъждът навън бе станал още по-неприятен. Ноим седеше намръщен в колата, опрял чело на кормилото. Той вдигна глава и почука по часовника си, за да ми покаже, че съм се забавил твърде много.
— Чувстваш ли се по-добре, след като изпразни пикочния мехур? — попита той.
— Какво?
— Искам да кажа, приятно ли ти беше, да изпикаеш душата си тук?
— Неприлично се изразяваш, Ноим.
— Когато човек губи търпение, логично е да говори неприлични неща.
Той натисна ядно педала и машината се понесе напред. Малко по-късно стигнахме древните стени на Салаград, в които охраняван от две старовремски кули, се намираше тунелът, известен като Глинската врата. Портата бе охранявана от четирима дрипави войници, с измъчени от безсънието лица, които не ни обърнаха никакво внимание. Ноим мина през вратата, отвъд която една табела сочеше към Голямата магистрала на Сала. След няколко минути Салаград се стопи зад нас и ние се понесохме на север, към Глин.
13
Голямата магистрала пресича най-богатия фармерски район на страната — плодородната Нандска равнина, която всяка пролет обогатява почвата си с наноси от западна Сала. По това време, септархът на Нандския район бе един известен скъперник и сребролюбец и благодарение на това, пътят бе в окаяно състояние, така че, както на шега бе предвидила Халум, с мъка се измъквахме от калните локви. Зарадвахме се, когато напуснахме Нанд и навлязохме в северна Сала, където почвата е смес от пясък и скала, а хората се препитават с тръстики и гадостите, които изхвърля морето на своя бряг. По тези места наземните коли бяха рядкост, на два пъти ни замеряха с камъни изгладнели и мрачни граждани, за които появата ни в техните земи бе истинско оскърбление. Но поне пътят не беше покрит с кал.
Войските на ноимовия баща бяха разположени в най-северния край на Сала, по бреговете на река Хюиш. Това е най-голямата сред всички реки във Вилейда Бортан. Започва като стотици игриви ручеи, спускащи се надолу по източните склонове на Хюишторите, в най-северната част на западна Сала, които постепенно се събират за да оформят бърз планински поток, със сиви, буйни и мътни води, които бушуват през тесния гранитен каньон, спирани от многобройни прагове. След като напуска тази дива каскада, река Хюиш продължава в по-умерено темпо през равнините на североизток към морето, като става все по-пълноводна и накрая се разделя отново, така че в делтата си навлиза в океана през осем широки ръкава. В най-западния си участък, реката очертава границата между Сала и Глин, а в най-източния разделя Глин от Крел.
Нито един мост не пресича река Хюиш по цялото й протежение и човек би си помислил, че няма никакъв смисъл да се укрепват бреговете й срещу евентуални нашественици. Но твърде често в историята на Сала, воини от Глин са прекосявали реката с лодки за да заченат война и не по-рядко, ние, от Сала сме нападали Глин. Същото може да се каже и за взаимоотношенията между Глин и Крел. Ето защо по дължината на Хюиш има многобройни военни постове и генерали от ранга на Луин Кондорит прекарват живота си вперили поглед в речната мъгла, за да не пропуснат някое вражеско нападение.