Прекарах съвсем кратко време в лагера на ноимовия баща. Генералът, едър мъж с изострени черти и лице, проядено от бръчките на постоянната тревога твърде малко приличаше на сина си. От петнадесет години насам по тези места не бе имало нито един случай на гранично стълкновение и струва ми се, безделието беше наложило своя отпечатък на душата му. Говореше малко, почти непрестанно бе смръщен, всичко го дразнеше и той бързаше да се измъкне от разговора в своя собствен свят на мечтите. Уверен съм, че очакваше с тръпнеща надежда войната и всеки път, когато напрягаше очи към отвъдния бряг, тайно жадуваше да зърне противникови съдове. Като се има пред вид, че от другата страна сигурно служеха хора като него, истинско чудо бе, че граничните стражи от време на време не се нахвърляха едни върху други от скука, за да въвлекат после в конфликта и провинциите зад тях.
Престоя ми там бе чиста загуба на време. Ноим трябваше да прави компания на баща си, но двамата нямаха какво да си кажат, а на мен генералът ми бе чужд. Казах на Стирон, че ще остана при бащата на Ноим до падането на първия сняг и наистина го мислех, но за щастие, зимата идва рано по тези места и посещението не се оказа чак толкова продължително. Още на петия ден във въздуха се разлетяха дребни снежинки и аз си помислих с облекчение, че краят на гостуването наближава.
На три места между бреговете на Сала и Глин плува ферибот, който спира редовния си курс само по време на война. В една мрачна утрин Ноим ме откара до най-близкото пристанище, а после двамата се прегърнахме за сбогом. Казах му, че ще изпратя адреса си веднага след като пристигна в Глин, за да ме държи в течение на събитията в Сала. Той ми обеща да се грижи за Халум. Уговорихме се да се срещнем някъде през идната година, когато двамата посетят Глин и да заминем на обиколка из Манеран. Но докато строяхме тези бъдещи планове, в гласовете ни липсваше увереност.
— Не биваше никога да настъпва този ден на раздяла — заяви Ноим.
— Всяка раздяла води до нова среща — уверих го аз.
— И все пак, може би щеше да намериш разбирателство в брат си, Кинал…
— Никога не е имало надежда за това.
— Но Стирон говори с такава нежност за теб. Нима е неискрен?
— За момента не. Но не след дълго ще му хрумне, че е опасно да държи брат си близо до властта. Септархът винаги спи по-спокойно, когато в двора няма друг наследник на трона.
В този миг фериботът ме призова с остро изсвирване.
Сграбчих Ноим за ръката и двамата отново повторихме прощалните слова. Последното, което му казах беше:
— Когато се срещнеш със септарха, кажи му, че брат му го обича.
След тези думи се качих на борда.
Пресичането на реката бе извънредно бързо. След по-малко от час вече се намирах на вражеската глинска земя. Имиграционните офицери ме посрещнаха настръхнали, но при вида на паспорта — с ярко червена обложка, за да подчертае благородния ми произход и златна лента, което означаваше, че съм член на семейството на септарха — бързо омекнаха. Без по-нататъшно забавяне получих виза за неопределен период от време. Известно е, че митническите служители са народ приказлив, така че, без съмнение, бяха вдигнали телефона в мига, в който поех, за да съобщят на своето правителство, че в Глин е пристигнал един принц от Сала. Предполагам, че малко по-късно тази информация е станала достояние на дипломатическите представители от Сала, които пък щяха да я предадат на брат ми, за негово огромно неудоволствие.
Срещу митницата беше построен клон на Глинската банка на Завета и там обмених час от парите си срещу местни. Сетне наех шофьор, който да ме откара до столицата, наричана от тях Глейн и лежаща на половин ден път северно от границата.
Пътят бе тесен и криволичещ и пресичаше пустеещи земи, където зимата отдавна бе лишила дърветата от листата им. От двете страни на пътя се издигаха купчини мръсно-кафяв сняг. Глин е една от най-студените провинции. Населена е от хора с пуританска натура, за които животът в Сала е твърде лек, а следователно не отговаря на принципите на Завета. Ето защо са пресекли река Хюиш на салове за да потърсят препитание си на север. Сурови хора и сурова земя, колкото и бедна да е реколтата в Сала, тук тя е дваж по-оскъдна и жителите разчитат предимно на риболов, занаятчийство, съмнителни търговски операции и пиратство. Ако не беше връзката ми с Глин по майчина линия, никога не бих избрал този край за да живея в изгнание. Всъщност, от тази семейна връзка не спечелих нищо.