14
Падането на нощта ме завари в Глейн. Подобно на столицата на Сала и Глейн е обкръжен от стена, но почти по нищо друго не прилича на нея. Салаград притежава величие и могъщество, сградите са издигнати от масивни гранитни блокове, докарани от планините, улиците са широки и чисти, с прекрасни изгледи и удобни места за приятна разходка. Като изключим обичая да оставяме тесни като цепки прозорци, Салаград е едно открито и гостоприемно място, чиято архитектура сама по себе си говори пред света за дръзновението и самочувствието на неговите граждани. Но този отвратителен Глейн!
Глейн е построен от жълтеникави ронливи тухли, тук там размесени с блокове розов пясъчен камък, който се разпада на прах при по-силно побутване с пръст. Няма улици, а тесни и закривени проходи, над които са се свели къщичките, сякаш се опасяват, че някой нашественик ще се настани между тях, ако за миг отслабят бдителността си. Едва ли и най-широката улица би направила впечатление дори на бедняк от Сала. Изглежда местните архитекти са построили град, подходящ единствено за нация от изповедници, защото всичко тук е разкривено, несиметрично, грубо и недодялано. Веднъж, след като се завърна от дипломатическа мисия в Глин, брат ми Стирон описа пред мен града, но тогава реших, че е прекалено суров в оценките си от патриотични подбуди. Сега виждам, че всъщност Стирон е бил твърде тактичен.
Жителите на Глейн по нищо не се отличаваха от впечатлението, което придаваше техния град. В един свят, където подозрителността и потайността са божествени достойнства, човек не очаква да срещне кой знае каква добродетелност, но скоро се уверих, че глейнчани са целомъдрени далеч отвъд необходимото. Черни дрехи, черни лица, черни души, затворени и свити сърца. Речта им достатъчно красноречиво говореше за затворения характер на техните натури. Разпространеният в Глин език е същият като в Сала, макар северняците да говорят с малко особен акцент. Не това ме подтискаше, а техния синтаксис на само-заличаване. Шофьорът ми, който не беше столичанин и се държеше с мен почти приятелски, ме остави пред една страноприемница, където смяташе, че ще бъда посрещнат добре. Когато влязох вътре, аз казах:
— Този човек би желал да наеме стая за тази нощ и може би още няколко дена след това.
Съдържателят ме погледна облещено, сякаш бях произнесъл: „Аз искам да наема стая“, или нещо подобно. По-късно научих, че местните жители намират за безсмислени нашите обичайни заобикалки и че е трябвало да кажа не: „Този човек би желал да наеме стая“, а „Има ли свободна стая за наемане?“ В ресторанта не е правилно да се произнася: „Този човек ще вечеря това и това“, а по-скоро: „Това са избраните ястия“. И така нататък, всичко се преобръщаше в пасивна форма, за да се избегне грехът от признаване на собственото си съществуване.
Благодарение на проявеното от мен невежество, съдържателят ми даде своята най-лоша стая и ми взе два пъти по-висока тарифа. С речта си се бях изявил като пристигащ от Сала, така че нямаше никакъв смисъл да е вежлив. Но при подписване на наемния договор трябваше да предоставя паспорта си. Когато видя, че дава постеля на пътуващ принц, дъхът му секна, държанието му поомекна и дори ме попита, дали не бих желал да ми поднесат в стаята вино, или предпочитам някоя закръглена глейнска курва. Съгласих се за виното, но отказах курвата, защото бях твърде млад, а и се страхувах от болестите, които дебнеха при подобни срещи. Тази нощ прекарах сам в стаята си, гледайки снежинките, които се виеха в мрака зад моя прозорец. Никога досега през целия си живот не бях се чувствал по-изолиран от останалото човечество.
15
Измина почти седмица, преди да намеря смелост, за да потърся роднините на майка ми. Всеки ден се разхождах часове наред из града, плътно увит в плаща, за да се предпазя от пронизващия вятър. Дивях се на обкръжаващата ме уродливост, както в хората, така и в сградите. Открих посолството на Сала и се спрях пред него, не толкова колебаейки се дали да вляза, колкото за да се порадвам на тънката нишка, която ме свързваше с моята родна земя. Купих цяла купчина евтини книги и четях до късно през нощта, за да науча нещо повече за моята втора родина. Бях купил историята на Глин, един пътеводител за Глейн и някаква безкрайна епична поема за основаването на първото поселище на север от Хюиш. Търсех утеха от самотата във виното — не виното на Глин, защото такова не се произвежда, а във великолепната златиста напитка, която доставяха от Манеран в огромни бъчви. Спях лошо. Една нощ сънувах, че Стирон е умрял от сърдечен пристъп и че е започнало моето издирване. На няколко пъти в съня си видях баща ми да загива в ноктите на птицерога, този сън ме преследва и досега, явявайки ми се по няколко пъти в годината. Пишех дълги писма на Халум и Ноим, после ги късах, защото бяха изпълнени със самосъжаление. Написах и едно писмо на Стирон, в което го молех да ми прости за бягството, но и него скъсах. Когато почувствах, че повече не мога да издържам, помолих съдържателя да ми намери някоя курва. Той ми изпрати едно слабичко момиче, по-възрастно от мен с година или две, с неочаквано големи гърди, които се полюшваха като надути гумени торби.