— Чужденец, нали? — запита не след дълго шофьорът.
— А-ха — страхувайки се, че новината за издирването ми вече се е разпространила, реших да наблегна по всякакъв начин на мекия южняшки акцент, на който се бях научил от Халум. Дано в първите думи, които произнесох, да не бе доловил, че съм от Сала. — С теб пътува един жител на Манеран, за когото вашата зима е странна и неприятна.
— Какво те доведе на север?
— Уреждане наследството на майката на този човек. Тя е била родена в Глейн.
— Добре ли се отнесоха с теб адвокатите?
— Парите й се стопиха в техните ръце и не остана нищо.
— Позната история. Значи сега нямаш пари, така ли?
— Правилно — кимнах аз.
— Добре, добре, положението ти е разбираемо, защото този човек също е изпадал в подобна ситуация. Може би ще може да ти помогне с нещо.
Внезапно осъзнах, по това, че избягваше пасивното обръщение на Глин, че той също трябва да е чужденец в тази страна. Погледнах го и запитах:
— Прав ли е този човек, че ти също идеш от другаде?
— Съвършено.
— Акцентът ти е непознат. От западните провинции?
— О, не.
— Може би Сала?
— Манеран — рече той и избухна в простодушен смях. После, като видя объркването ми, допълни: — Добре се справи с акцента, приятелче. Но няма смисъл да се мъчиш повече.
— Този човек не долавя манерански акцент в гласа ти — промърморих аз.
— Защото този човек е живял твърде дълго в Глин — отвърна той.
Дори за миг не бях успял да го измамя, но той не направи опит да разкрие истинската ми самоличност и изглежда никак не се интересуваше кой съм и откъде идвам. Продължихме да разменяме празни приказки. Шофьорът ми разказа, че притежава дъскорезница в западен Глин, нагоре по склоновете на Хюишторите, където растат високите жълто-иглести медни дървета. Малко по-късно ми предложи работа като дървосекач в неговия лагер. Заплащането е мизерно, каза той, но човек живее на чист въздух, правителствените чиновници са далече и такива неща като паспорти и статусни сертификати са без значение.
Естествено, приех. Лагерът бе разположен в необикновено красива местност, над едно искрящо планинско езеро, което никога не замръзваше, защото се захранваше от топъл ручей, идещ от дълбините на Изгорените низини. Над нас се извисяваха покритите с ледени шапки върхове на Хюишторите и недалеч се намираше Глинската врата, проходът, който водеше към Изгорените низини, пресичайки най-суровата част на Мразовитите низини. В лагера работеха стотина мъже, груби, сквернословни, които непрестанно крещяха „аз“, „мой“, без да се срамуват от това, но иначе бяха хора честни и трудолюбиви, с каквито никога досега не бях си имал работа. Планът ми беше да остана тук до края на зимата, спестявайки всичко припечелено, а сетне, когато събера достатъчно да замина за Манеран. От време на време до лагера достигаха откъслечни сведения от външния свят и така научих, че глинските власти издирват някакъв млад принц на Сала, който загубил разсъдък и се скитал из Глин. Септархът Стирон давал мило и драго нещастният млад мъж да бъде върнат в родината си, за бъде подложен на лечение. Предполагах, че пътищата и пристанищата са следят и затова реших да остана до края на лятото в планината. Така че, в края на краищата прекарах почти цяла година в лагера.
Именно тази година в лагера ме промени най-много. Работехме здраво, сечехме дебелите стволове на дърветата независимо от времето, после ги очиствахме от клоните и ги сваляхме в дъскорезницата. Дните бяха дълги и мразовити, а нощите поливахме с кипящо вино. На всеки десети ден от близкия град докарваха цял взвод момичета за да ни позабавляват. Тялото ми наедря почти двойно, за сметка предимно на мускулите, а на ръст вече надвишавах и най-високите мъже в лагера. Брадата ми беше буйна и гъста и с отиващото си юношество изчезнаха последните детски черти на лицето ми. Намирах дървосекачите за далеч по-симпатични от дворяните, сред които бях прекарал досегашния си живот. Малцина от тях можеха да четат и никой не разбираше от вежливост и етикет, но инак бяха хора весели и простодушни. Не бих искал да си помислите, че само защото непрестанно повтаряха „аз“, „мой“ в държанието си бяха открити и склонни към споделяне на личните преживявания. Тези хора уважаваха Завета и за някой определени неща бяха по-потайни дори от гражданите. Но в душите им сякаш грееше повече слънце, от онези, които предпочитаха да говорят в пасивни и безлични форми и може би именно престоя ми сред тях пося в мен онези бунтовни семена, които по-късно, с помощта на землянина Швайц израснаха в абсолютна увереност в погрешността на принципите насадени от Завета.