От един телефонен справочник научих адреса на Сегворд Хелалам, бащата на моята вречена сестра. Наех такси и се отправих натам. Хелалам живееше в покрайнините на града, в един прохладен зелен квартал с просторни къщи и гладки езера. Домът му бе обграден с висока тухлена стена. Позвъних на вратата и застанах под камерата. Таксито също чакаше наблизо, шофьорът сякаш знаеше, че ще ме отпратят. През говорителя от вътрешността на къщата се раздаде нечий глас, вероятно на портиера и аз побързах да отговоря:
— Кинал Даривал от Сала, вречен брат на дъщерята на Върховния съдия Хелалам би искал да се срещне с бащата на своята сестра.
— Господарят Кинал е мъртъв — отвърна ми същият хладен глас. — А ти си измамник.
Позвъних отново.
— Вижте това и преценете наистина ли е мъртъв — извиках и вдигнах към камерата моя кралски паспорт, който бях запазил скрит. — Пред вас стои Кинал Даривал и с отказа си вие му нанасяте оскърбление!
— Паспортът може да бъде откраднат. Или фалшифициран.
— Отворете вратата!
Никакъв отговор. Позвъних за трети път и гласът ме предупреди, че ако не си тръгна незабавно ще повика полиция. Шофьорът в таксито зад мен се покашля вежливо. Не бях очаквал подобно посрещане.Какво да сторя — да се върна в града, а сетне да напиша писмо на Сегворд Хелалам и да се помъча да го убедя, че все още съм жив?
Съдбата се смили над мен в този миг и ми спести по-нататъшните тревоги. Пред вратата спря дълга черна кола, от онези, които използват само членовете на висшата аристокрация и отвътре се показа Сегворд Хелалам, Върховният Съдия на Порт Манеран. По онова време Сегворд бе в зенита на своята кариера и се държеше с царствено достойнство — нисък, но добре сложен мъж, с красиви черти, сребристи благородни коси и поглед изпълнен със сила и целеустременост. Очите му бяха сини, очевидно създадени за да гледат строго и пронизително, носът му бе с величествена извивка, но в противовес с общото впечатление бе топлата усмивка, играеща на устните му. В Манеран, Сегворд имаше славата на човек мъдър и сдържан. Без да се замислям, извиках развълнувано и се хвърлих към него. Той се обърна, погледна ме изненадано и в същия миг от колата изскочиха двама едри здравеняци и застанаха по между ни, сякаш ме бяха взели за убиец.
— Кажи на телохранителите, че няма от какво да се боят — рекох аз. — Нима не познаваш Кинал от Сала?
— Господарят Кинал умря миналата година — отвърна Сегворд.
— Що се отнася до истинския Кинал, новината е твърде тъжна — рекох аз. После изправих рамене и за пръв път откакто напуснах Глейн, си възвърнах едновремешната осанка. Същевременно отпратих телохранителите с такъв нетърпящ възражение жест, че те побързаха да отстъпят настрана. Сегворд впери в мен внимателен поглед. За последен път се срещнахме на коронацията на брат ми. От тогава бяха изминали две години и заедно с тях в миналото бяха останали меките детски черти на лицето ми. Годината прекарана в планината край дъскорезницата бе дала отражение върху фигурата ми, преживяната с фермерите зима бе обветрила лицето ми, а от дългите месеци моряшки живот косата и брадата ми се бяха сплъстили. Острият поглед на Сегворд проникна зад пелената на тези промени и бързо разпозна човека, който се криеше отдолу. После той на свой ред се хвърли към мен и ме прегърна с такова вълнение, че от изненада едва не загубих равновесие. Върховният съдия извика името ми, махна да отворят вратата и ме повлече вътре, където почти веднага бях обгърнат от така мечтания през последните месеци разкош.
22
Настаниха ме в една разкошно обзаведена стая и ми казаха, че е отредена за мен. После се появиха две млади прислужници и се заеха да разсъбличат подгизналите от пот моряшки дрехи. Кикотейки се през цялото време, те ме поведоха към една просторна вана, изкъпаха ме, парфюмираха ме, сресаха косата и брадата ми, като ми позволяваха от време да време да ги пляскам и щипя. Облякоха ме в дрехи от фина тъкан, каквито не бях носил от времето, когато живеех в двореца. Предложиха ми и скъпи украшения — масивен пръстен, украсен, както по-късно научих с камъче от пода на Каменната черква и блестящ медальон, на който бе прикрепен кристал от земята на Треиш. След няколко часа миене, парфюмиране и педикюриране, най-сетне прецениха, че мога да се явя пред Върховния съдия. Сегворд ме прие в една стая, която наричаше свой кабинет, но по-скоро наподобяваше просторна зала, достойна за трона на един септарх, управник на света. Спомням си, че изпитах известна досада от този разкош, защото Сегворд не само не беше царствена особа, но и се числеше сред низшата аристокрация на Манеран и само щастливият обрат на съдбата, позволил му да заеме този важен пост, го бе въвел в света на богатството и величието.