Но в мислите ми беше само Халум, Халум, Халум, Халум. Застаналата пред мен Лоймел съществуваше само като отражение на моята вречена сестра. Само час след като за пръв път се срещнахме, Лоймел и аз се озовахме в моята спалня и когато робата й се плъзна по голото й тяло, аз си казах, че сигурно кожата на Халум е също толкова нежна, гърдите й са също толкова сочни, бедрата й така стройни и зърната й набъбват по същия начин, когато се отъркат в мъжка ръка. А сетне се изтегнах гол до Лоймел и започнах нежно да я галя. Тя се притискаше към мен и стенеше страстно, тогава покрих тялото й с моето и тъкмо преди да проникна в нея, прониза ме смразяващата мисъл: Слушай, не знаеш ли, че е забранено да обладаваш собствената си вречена сестра. В същия миг членът ми омекна като отпуснато на земята въже. Но объркването ми бе съвсем краткотрайно, аз сведох очи към лицето й, казах си, че под мен лежи не Халум, а Лоймел, която жадува да бъде обладана, почти веднага почувствах, как мъжествеността ми се завръща и телата ни се сляха в едно. Но тук ме очакваше поредното унижение, защото в мига, когато членът ми проникна в нея, нечий глас прошепна в мислите ми: „Ето че прониза плътта на Халум“ и това ме накара да изпитам такава неудържима възбуда, че почти веднага избухнах във върховна страст. Колко непосредствена е връзката между умът и органа за удоволствие и каква измамна е представата, че обладаваш една жена, докато същевременно прегръщаш друга! Отпуснах се до Лоймел, пламнал от срам и унижение и зарових лице във възглавницата, но тя продължаваше да се притиска към мен, завладяна от възбуда, подобна на моята, докато не след дълго отново изпитах желание за нея и този път успях да й дам екстаза, който така страстно желаеше.
Същата вечер, моята вречена сестра Халум най-сетне се завърна от пътешествието си до Шумарския залив и когато ме видя здрав и читав да я очаквам в Манеран, избухна в радостен плач. Но най-пълна бе изненадата ми, щом до нея се изправи Лоймел — в кръста Халум бе по-стройна, гърдите на Лоймел по-едри, но нямаше никакво съмнение, че двете са близначки, сякаш бяха излети от един и същи калъп. Ала достатъчно бе да се вгледам по-внимателно и мигом открих, че ако има разлика между двете, то тя се крие в очите, през които, както твърдят поетите, блести вътрешната светлина на душата. Излъчването, което идеше от Халум бе нежно, меко и чувствено, като първите лъчи на слънцето, които пробиват утринната мъгла. В очите на Лоймел грееше хладен суров блясък на мрачен зимен следобед. И докато премествах поглед от едната към другата, в мен се оформяше първата интуитивна преценка: Халум е създадена да обича, а Лоймел съществува заради самата себе си. Ала в същия миг се упрекнах за подобна прибързана оценка. Почти не познавах Лоймел, единственото, което бях научил за нея до този миг бе, че е пряма и склонна към самопредлагане. Нямах право да я наскърбявам по такъв начин.
Изминалите две години от раздялата ни с Халум бяха допринесли красотата й да заблести още по-ярко. Кожата й бе мургава и облечена в късата, лека туника, тя приличаше на бронзова статуя на самата нея. Движеше се с плавна грациозност, а лицето й съчетаваше нежни момински черти с някаква момчешка немирност.
Къщата бе пълна с непознати, дошли за празника в чест на пристигането й и след първата ни прегръдка тя се изгуби в тълпата, а аз останах в компанията на Лоймел. Но към края на вечерта, открих отново Халум и настоях по правото на вречена сестра да ми отдаде необходимото внимание.
— Трябва да поговорим за изминалите две години — рекох й аз докато я водех към моята стая. Мислите се блъскаха хаотично в главата ми. Как бих могъл да й разкажа, за всичко, което се случи с мен и същевременно да изслушам нейния разказ? Не знаех откъде да започна. Двамата приседнахме, един срещу друг, на един дъх разстояние, Халум — на кушетката, където преди няколко часа бях обладал нейната братовчедка, внушавайки си, че всъщност обладавам нея. На лицето й играеше напрегната усмивка.