Последваха още двама сина — Ноим и Кинал, а дъщерите си нарекох Халум и Лоймел. Момчетата имаха силни и стройни тела, а момичетата отрано обещаваха да са красиви като техните по-големи съименички. Харесваше ми да съм глава на семейство. Жадувах за онова време, когато ще мога да поведа синовете си на лов в Изгорените низини, или на стрелба по зайци край река Йън, а междувременно се отправях на лов без тях и стените на дома ми бяха украсени със страшните рога на убитите от мен птицерози.
Лоймел, както вече казах, ставаше все по-чужда за мен. Естествено, не можеш да очакваш, че ще опознаеш душата на своята жена така отблизо, както познаваш своята вречена сестра, но въпреки строгите традиции, напълно естествено е между хора, живеещи заедно да се създаде известна близост. Но що се отнася до Лоймел, единственото, в което успях да проникна бе нейното тяло. Топлината и прямотата, с която ме бе посрещнала при запознанството се стопи бързо и тя се превърна в хладна и непроницаема съпруга, каквито казват били глинските жени. Веднъж, в разгара на любовната схватка си позволих да употребя думата „аз“, както правех с курвите в лагера, тя ме зашлеви и изви тялото си, за да ме отхвърли от себе си. Пропастта между нас растеше с дни. Тя имаше своя живот, аз моя, след известно време вече дори не правехме опити да пресечем разделящото ни пространство. Лоймел прекарваше времето си в музика, къпане, изтягане на слънце и молитви, докато аз се занимавах с лов, игри, обучавах момчетата или си вършех работата. Тя имаше любовници, аз също. Бракът ни бе като замръзнал от векове ледник. Дори не се карахме.
Ноим и Халум почти непрестанно бяха край мен. Именно в тях намирах утеха.
Авторитетът и отговорността ми в Съдийството растяха с всяка измината година. Не ме повишаваха в чиновническата йерархия, нито пък растеше заплатата ми и въпреки това, за никого в Манеран не беше тайна, че аз бях този, който влияеше на решенията на Сегворд. С течение на времето Върховният съдия прехвърляше все повече от своите задължения на мен. Понякога прекарваше цели седмици на вилата си сред Шумарския залив, докато аз преглеждах и подписвах документи от негово име. Когато навърших двадесет и четири, а Сегворд петдесет, Върховният съдия ми предаде изцяло работата си. И тъй като не бях манеранец по рождение, а следователно нямах право да заемам поста Върховен съдия, Сегворд постави на свое място един напълно неспособен и безопасен човек на име Нолдо Калимол, с уговорката, че Калимол ще продължава да се възползва от услугите ми.
Прави сте, ако предполагате, че животът ми в Манеран беше уреден, богат и сигурен. Седмиците си течеха една след друга и макар че малко са онези, които са познали истинския вкус на щастието, що се отнася до мен, нямах никакви причини да бъда нещастен. Провалът на моя брак приех с безразличие, а и в нашето общество рядко се среща истинска любов между съпруг и съпруга. Що се отнася до мъката ми по Халум, моята единствена и безнадеждна любов, бях я заровил дълбоко в себе си, а когато понякога изплуваше на повърхността, бързах да облекча болката си пред изповедника Джид. И ако не беше пристигането на землянина Швайц, сигурно и до ден днешен щях да живея по този начин.
28
Хората от Земята рядко идват на Бортан. Преди Швайц бях срещал само двама и то още по времето, когато баща ми бе септарх. Първият от тях беше висок червенобрад мъж, който пристигна в Сала, когато навърших четири. Беше пътешественик и скиташе от свят на свят за свое собствено удоволствие. Току що бе пресякъл сам Изгорените низини. Спомням си, че разглеждах внимателно лицето му, търсейки някакви белези за чуждоземния му произход — трето око, или може би рога, пипала и дълги нокти.
Но нямаше нищо подобно, което пък само ме накара да се усъмня в истинността на земния му произход. Стирон, от позицията на по-голям брат ми обясни, не без известна насмешка, че всички обитаеми светове в небето, включително и нашият, са били населени с хора от Земята и по тази причина земляните по нищо не се отличават от нас. Въпреки това, когато след няколко години се появи вторият пътешественик, аз отново очаквах да видя пипала и нокти. Това беше някакъв учен, суховат, с тъмна мургава кожа, тръгнал да изучава дивите животни на нашата планета. Събираше колекция от екземпляри за своя университет, разположен на другия край на галактиката. Баща ми го заведе на лов за птицерози в Изгорените низини, аз помолих да ме вземат с тях, но бях нашляпан за нахалството си.