— Този човек, — рекох му аз, — се надява да бъде избран в собствената ловна група на септарха. Този човек смята, че има причина да бъде допуснат там. И това ще сложи край на дистанцията между баща и син.
— Ти мечтаеш — отвърна ми Ноим Кондорит. — Ти живееш във фантазии.
— Този човек, — възразих аз, — би се радвал на по-топло разбирателство от своя вречен брат.
Ноим беше вечният песимист, реших да не му обръщам внимание и продължих да отброявам с нетърпение дните до Вратата на Сала. Когато най-сетне я стигнахме, просто не бях подготвен за величието на това място. През цялата сутрин и част от следобеда се изкачвахме по един широк и стръмен склон на планината Конгорой, погълнат от сянката на високия връх-близнак. Струваше ми се, че ще пълзим нагоре вечно и Конгорой все ще е надвиснал над нас. После колоната сви наляво и колите една след друга се изгубиха зад един заснежен пилон край пътя. Когато дойде наш ред и навлязохме в завоя дъхът ми секна от изумителната гледка — огромен по размери отвор се виждаше в планинската стена, сякаш някаква космическа ръка бе откъснала част от масива Конгорой. През отвора проникваше слънчева светлина. Това беше Вратата на Сала, проходът-чудо, през който са дошли нашите предци, когато за пръв път са открили тази страна, преди стотици години. С радост се гмурнахме в тази красота и се понесохме, надпреварвайки се по твърдия сняг и още преди да вдигнем лагер за идващата нощ, успяхме да съзрем странното величие на разстланите под нас Изгорени низини.
През следващия ден и през по-следващия се спускахме по западния склон на Конгорой, пълзейки с почти комична скорост по пътя, който едва ни побираше. Едно погрешно движение на кормилото и машината щеше да полети в пропастта. От тази страна на Хюишторските планини нямаше никакъв сняг и напуканите от слънцето скали навяваха тягостни мисли. Докъдето стигаше окото се виждаше само червеникаво на цвят безкрайно поле. Спуснахме се в пустинята, оставяйки зад гърба си зимата, за да навлезем в един свят, където дъхът пареше дробовете, сухите ветрове вдигаха облаци от прах и странни, отвратителни на глед чудовища се разбягваха ужасени от пълзящата колона машини. На шестия ден навлязохме в ловните полета, тесни криволичещи клисури, далеч под морското ниво. Сега, когато пиша тези редове, аз се намирам на не повече от час път от тези места. Тук гнездят птицерозите, през деня се носят над планините в търсене на храна, а по здрач се връщат, спускат се надолу в чудат, спираловиден полет, за да кацнат в недостъпни за човека птичи дупки.
При разпределянето на дружината аз се озовах в групата от тринадесет спътници на септарха.
— Този човек споделя твоята радост — рече ми замислено Ноим и в очите му блеснаха сълзи, защото той чувстваше каква болка ми причинява студеното поведение на баща ми. При изгрев слънце ловните групи потеглиха, девет на брой, в девет различни посоки.
Да се застреля птицерог близо до гнездото е дело срамно и недостойно. Обикновено птицата се връща натоварена с месо за малките и е уязвима и непохватна, лишена от своята грациозност и сила. Да пронижеш тази тромава цел не изисква кой знае какво умение, но само някой малодушен душеразголвач би извършил подобна мерзост. (Душеразголвач! — виждате ли как ръката ми се подиграва с мен? Аз, човекът, разкрил душата си повече от който и да било на Бортан, все още несъзнателно използвам тази обида! Но нека остане.) Исках да кажа, че достойнствата на лова се крият в рисковете и трудностите при преследването, а не в сдобиването с трофей и че ние ловуваме птицерози заради предизвикателството към нашето умение, а не заради неговата потъмнялата плът.
Това предизвикателство кара ловците да се скитат из просторните низини, където през зимата слънцето е опустошително, където няма дръвчета, които да хвърлят сянка нито потоци, за да утолиш жаждата си. Ловците се разпръсват, един тук, двамина там, заемат позиция в еднообразния червеникав пясък, предлагайки самите себе си за примамка на птицерозите. Птиците кръжат някъде в небето, толкова нависоко, че се виждат като мънички черни точици сред ослепителния купол на небосвода. За да ги видиш, трябва да имаш остро зрение, макар размаха на крилата им да надвишава дваж човешки бой. Там, от тези висини рогатите птици оглеждат пустинята за непредпазливи животинки. Нищо, колкото и малко да е то, не убягва от зорките им очи и когато забележат подходяща плячка те се спускат като стрела сред свистящия въздух, докато наближат на един хвърлей земята. Тогава птицерозите се завъртат в кръг ниско около неподозиращата жертва, затваряйки постепенно примката. Първият кръг е доста голям, ала с всеки следващ намалява радиуса, скоростта на полета расте и накрая рогатката се появява на хоризонта с главоломна скорост и се понася право към целта като истинска машина за убийства. Едва в този миг жертвата научава горчивата истина, но това познание е съвсем краткотрайно — шум от размахване на могъщите криле, свистене от разцепения въздух, после дългият, остър като копие рог на челото се забива в целта и жертвата пада в прегръдката на дългите черни пера. За ловеца, единствената надежда е да свали рогатката докато кръжи почти на границата на човешкия поглед, ето защо е въоръжен с далекобойни оръжия и умението на лова се крие в точността на прицела, в способността да се преценява пресичането на траектории на големи разстояния. Рискът при лова на птицерози е, че никога не знаеш кога точно си ловец и кога се превръщаш в плячка, защото слезе ли рогатката в ниска траектория никой не може да я види, докато не нанесе своя убийствен удар.