— Не.
— Осъзнавате добре всички потенциални рискове, нали? И двамата нямаме никакъв опит с подобно средство. Може да се окаже опасно.
— Разбрано — рекох аз.
— Искам да изясним още нещо — че се съгласихте на този опит доброволно, без никаква принуда.
— Защо е това забавяне, Швайц? Давайте вашето лекарство.
— Този човек само искаше да се убеди, че ваша чест напълно си дава сметка за възможните последствия.
— Ако желаете, — отвърнах саркастично аз, — можем да сключим договор по общоприетия начин, за да бъдете подсигурен срещу потенциален съдебен иск, който този човек може да предяви след време спрямо вас…
— Оставам решението на вас, ваша чест. Този човек не смята, че това е необходимо.
— Този човек се пошегува — рекох аз. Треперех от вълнение. — И вие ли сте нервен, Швайц? И вас ли ви измъчва съмнение?
— Предприемаме дръзка постъпка.
— Да започваме тогава, преди да сме се разколебали. Хайде, Швайц, дайте това ваше лекарство.
— Добре — кимна той и ми хвърли продължителен изучаващ поглед, после плесна с ръце по детски и се засмя победоносно. Едва сега осъзнах, как ловко ме е изиграл. Та аз буквално го молех да ми даде лекарството! О, какъв дявол!
Той разтвори пътната си чанта и извади пакетчето с белия прах. Каза ми, че му е необходимо вино и аз наредих да ни донесат от кухнята две чаши изстудено златисто манеранско. Сетне Швайц раздели съдържанието на пакетчето по равно в двете чаши. Прахът се разтвори почти мигновено. В първия миг течността посивя, но после възвърна обичайния си цвят. Вдигнахме едновременно чашите. Спомням си, че погледнах към Швайц, седнал на другия край на масата и му се усмихнах.
— Трябва да се изпие наведнъж — рече ми той. Двамата погълнахме едновременно виното в чашите, после аз се отпуснах назад, очаквайки лекарството да подейства незабавно. Почувствах, че ми призлява, но това бе от виното, подразнило празния ми стомах.
— След колко време ще настъпи ефекта? — запитах.
— Още малко — отвърна Швайц. После потънахме в мълчание. На няколко пъти правех опити да прочета мислите му, но не усещах нищо. Шумовете в стаята започнаха да се усилват, поскърцването на дъските, тихото жужене на насекоми зад прозореца, бръмченето на електрическата лампа.
— Имате ли представа, — заговорих с пресипнал глас, — по какъв начин действа лекарството?
— Този човек ви каза всичко, което бе научил. Сиреч, че лекарството потенцира способността за връзка между умовете, която съществува във всички нас още от раждане. В организма ни има определена химична субстанция, която подтиска тази способност. Единици са онези, които се раждат без споменатия инхибитор и само те притежават от малки умението да четат мисли. Що се отнася до всички останали, те са лишени доживотно от този дар, освен ако инхибиторът не бъде на свой ред подтиснат при някоя остра хормонална промяна. И когато нещо подобно се случи, състоянието нерядко се определя като безумие. Що се отнася до шумарското лекарство, казват че то също неутрализирало инхибитора в кръвта но само за известно време, с което ни позволява да вършим нещо, дарено ни по рождение, ала останало недостъпно.
— Значи ли това, — попитах аз, — че всички ние владеем свръхестествени способности, но не можем да ги използваме благодарение на жлезите, които ги неутрализират?
— А може би така е по-добре, — отвърна Швайц и се засмя — да бъдем пазени от самите нас? — Лицето му внезапно почервеня. Запитах го дали наистина вярва в онова, което са му разказали за действието на лекарството и той каза, че не е в състояние да прецени.
— Чувствате ли вече нещо? — добавих не след дълго.
— Само действието на виното — рече той. Зачакахме. А може би нищо няма да се случи, помислих си аз. И тогава Швайц рече:
— Струва ми се, че се започва.
35
В началото започнах да усещам все по-ясно функционирането на собственото си тяло — тупкането на сърцето, притискането на кръвния поток към стените на артериите, движението на течността дълбоко в ушите ми, плавния полет на корпускулярни телца пред очите ми. Постепенно се изостриха сетивата ми към всички външни дразнители, плъзгащите се покрай лицето ми въздушни течения, допирът на халата до бедрото ми, натискът на пода върху босото ми стъпало. Чувах някакъв непознат звук, сякаш бълбукаше вода в тясна и дълбока клисура. Постепенно изгубих връзка с обкръжаващата ме среда, тъй като успоредно с изостряне на сетивата се стесняваше и техният обхват. Не след дълго не бях в състояние да различавам очертанията на стаята, защото виждах само тесен и дълъг тунела, в другия край на който бе Швайц. Зад очертанията на тунела всичко тънеше в мъгла. Страхът отново се пробуди в мен, помъчих се да проясня мислите си, но колкото повече се борех да си възвърна нормалното възприятие, толкова повече се ускоряваше промяната. Стаята се смрачи, покрай лицето ми преминаваха ярки светлинни снопове и ме завладя убеждението, че аз съм онзи, който е отпил от потока на боговете. Почувствах някакво движение, сякаш въздухът покрай ушите ми летеше с бясна скорост. Чух тънък, едва доловим звук, който постепенно се усилваше и накрая прерасна в кресчендо сякаш изпълваше изцяло пространството на стаята, но същевременно не беше болезнен. Креслото под мен се тресеше и пулсираше равномерно, като че ли беше свързано с търпеливите пулсации на самата планета. После, без иначе да настъпи някаква съществена промяна в усещанията ми, аз осъзнах че от известно време възприятията ми са раздвоени — долавях туптенето на още едно сърце, на втори поток от кръв, която шуртеше в съдовете, нечии други черва се раздвижваха от газове. Но това не беше само ехо, защото ритъмът на тези движение бе различен от моя и заедно тактът на моето тяло създаваше сложна и многообразна симфония. Започнах да се полюшвам, следвайки този ритъм, да пляскам с ръце по бедрата си, да щракам с пръсти и като погледнах през тесния тунел пред мен, видях че Швайц също се полюшва и пляска с ръце. Едва тогава осъзнах, че онова, което долавям е ритъмът на неговото тяло. Двамата бяхме свързани в едно. Вече с известно затруднение отличавах неговото сърцебиене от моето и нерядко, поглеждайки към него виждах собственото си зачервено и разкривено лице. Реалността наоколо започна да се разпада, сякаш се втечняваше, заедно с нея си отиваха психологически бариери и умствени задръжки. Вече не мислех за Кинал Даривал като за самостоятелна личност, моят вътрешен глас изричаше „ние“, вместо „аз“ или „той“. Бях изгубил не само своята самоличност но и представата за себе си.