Доста дълго време прекарах в това състояние, докато в един момент си помислих, че действието на лекарството започва да отзвучава. Цветовете изгубиха своята яркост, стаята започна да приема обичайните си очертания, отново бях в състояние да различавам тялото на Швайц, да отличавам мислите му от моите. Но вместо да почувствам облекчение, че най-лошото е отминало аз изпитвах единствено разочарование, че не бях постигнал стадия на смесване на съзнанията, който ми бе обещал Швайц.
Но грешах.
Първият пристъп от ефекта на лекарството бе отминал, но тепърва ни предстоеше да изпитаме истинското свързване. Швайц и аз бяхме разделени и въпреки това заедно. Нямаше по-истинско душеразкриване от това. Виждах душата му разстлана пред мен като на длан, можех да крача по нейната повърхност, да я изучавам като в музей, да разглеждам тази ваза, да се спирам пред онзи орнамент и да им отделям колкото време пожелая.
Ето го лицето на майка му, обвито в ореол. Огромна подута и бледа гръд, покрита със синкави вени и украсено с розово, твърдо зърно. Следват детските лудории. Спомените от Земята. Виждах, през очите на Швайц, тази пра-майка на всички светове, окована и покрита с рани, безформена и безцветна. Но под сивкавия слой от пепел прозираше красота. Това е мястото, където се е появил на бял свят, в този полуразрушен град, към който водят магистрали, с хилядолетна история, ето ги и руините на древните храмове. Виждах зародиша на първата любов. Разочарованието и раздялата. И предателството. А след това отново споделено доверие, растеж и промяна. Пътешествия. Неудачи. Разочарования. Срещи. Признания. Виждах слънцата на стотици светове.
Преминах през всички слоеве на неговата душа, препъвах се в алчност и измяна, подхлъзвах се на злоба и завист, спирах пред устоите на отрицание и бунтарство. Пред мен бе разтворена душата на човек, живял само за себе си.
Но не се отдръпнах от тъмните кътчета на Швайц.
Защото гледах отвъд тях. И там виждах жаждата да срещне своя бог, виждах Швайц, сам на оголената лунна повърхност, приклекнал върху черната скала, под оранжевото небе, протегнал ръка към пустотата. Презрителен и насмешлив, да, но също така страстен, беззащитен, прям и честен. Не можех да го съдя прекалено сурово. Защото аз бях той. Той беше аз. Двамата бяхме обгърнати от собствените си души. И посмеех ли да отрека Швайц, трябваше да произнеса същата присъда и над Кинал Даривал. Душата ми бе изпълнена с топлина към него.
Чувствах, че той също ме изучава. Не му се противопоставях, оставих го свободно да се носи в мен. И през неговите очи виждах онова, което той наблюдаваше в мен. Страхът от баща ми. Благоговението пред брат ми. Любовта ми към Халум. Бягството от Глин. Изборът на Лоймел. Малките неудачи, дребните успехи. Всичко, Швайц. Гледай. Гледай. Гледай. И аз гледах, в отражението на неговата душа. И не изпитвах болка от видяното. Ето я любовта към всички останали същества, заедно с любовта към себе си, помислих си внезапно.