И така, аз поех на своя първи лов. Стоях неподвижно от зори до обед. Слънцето печеше на воля по моята бледа зимна кожа, а онези части от тялото, които бяха покрити с ловни одежди се пържеха от жегата. Отпивах от манерката колкото бе необходимо за де не умра от жажда, защото си въобразявах, че останалите ме наблюдават внимателно и не исках да издам слабостта си пред тях. Бяхме се разпръснали под формата на два шестоъгълника, а баща ми бе заел позиция по средата. Съдбата бе пожелала мястото ми да е най-близкото до неговата позиция, но и сега, по между ни имаше поне един хвърлей и през цялата сутрин, двамата със септарха не разменихме нито дума.Той стоеше изправен и леко разкрачен, без да откъсва очи от небето, стиснал в ръка оръжието. Дори и да бе отпил от манерката си, аз не забелязах. Аз също оглеждах внимателно небето, докато не ме заболяха очите и не почувствах как лъчите на слънцето се блъскат в главата ми и пронизват болезнено мозъка. Не един и два пъти ми се стори, че мярвам черния силует на рогатката да кръжи високо горе, а един път дори за малко да стрелям без да съм напълно уверен, което се счита за позорна постъпка, защото ловецът не бива да стреля по плячката, преди да е обявил на висок глас правото си върху нея. Въздържах се и когато премигнах и отворих наново очи, в небето нямаше нищо. В онази сутрин, птицерозите изглежда си бяха намерили другаде занимание.
По обед баща ми подаде сигнал и ние се разпръснахме нашироко, запазвайки формацията. Може би птицерозите се опасяваха от това, че сме прекалено близо един до друг. Новата ми позиция бе на върха на заоблен хълм, който напомняше на женска гърда и след като я заех, почувствах, че ме завладява страх. Струваше ми се, че съм съвсем беззащитен тук, на открито и че всеки миг ужасните птици ще се нахвърлят върху мен. Страхът нарастваше с всяка измината минута и аз почти усещах, как птицерогът се носи някъде зад гърба ми и след секунда ще ме прониже право в бъбреците, докато аз се блещя глупаво в празното небе. Това предчувствие дотолкова се засили, че вече с мъка се държах на крака, целият треперех, непрестанно надзъртах през рамо, стисках конвулсивно приклада на пушката сякаш търсех успокоение в нея и напрягах слух за да доловя шума от приближаващия се противник, надявайки се, че ще съумея своевременно да се извърна и да го прострелям. Презирах се за своето малодушие и дори изпитвах благодарност към съдбата, че бе определила Стирон, а не мен за наследник на септарха, тъй като очевидно не бях подходящ за този пост. Непрестанно си повтарях, че от три години насам, нито един ловец, не е загивал по време на лов. Ала също така се питах, дали трябва да умра точно сега, по време на своя първи лов, когато наоколо има толкова много по-стари ловци, като баща ми например, които са ловували над тридесет сезона и нямат върху себе си и драскотина. Настоявах пред себе си да узная откъде се е взел този непреодолим страх, след като всички мои учители са ми втълпявали, че съзнанието е нищо, а страхът за самооцеляване — тежък грях. Та нали и баща ми се намираше в същата опасност, някъде там, из нагорещената от слънцето равнина? А като септарх той можеше да загуби много повече от едно малко момче. Ето така накрая успях да прогоня страха, който разяждаше мислите ми и продължих да се взирам в небето, без да се замислям за дебнещата ме откъм гърба опасност. Само след няколко минути, доскорошните тревоги ми се струваха направо абсурдни. Ако трябва, бях готов да остана тук през целия ден. Почти веднага след като почувствах триумфа от тази малка победа над себе си, забелязах в ослепителния небосвод тъмен кръжащ контур, точка в небето и този път видяното не беше илюзия, защото зорките ми очи различиха крилата и дългия рог. Дали и останалите бяха съзрели птицата? Или аз сам трябваше да си опитам късмета с нея? Ако успея да я поразя, дали септархът ще ме потупа по рамото и ще ме нарече с гордост свой син? Наоколо цареше пълна тишина.