— Съгласен.
След час, докато седяхме в пристанищната таверна, аз неочаквано го попитах:
— Кога тръгваме за Шумара Бортан?
39
Пътуването към южния континент беше като сън. Нито за миг не подложих на съмнение взетото решение, нито се питах защо ми трябваше лично да поемам на подобно пътешествие, след като първоначалната идея бе да замине само Швайц. Аз трябваше само да му уредя пропуск.
Между Вилейда Бортан и Шумара Бортан няма регулярни търговски връзки. Онези, които желаят да пътуват към южния континент трябва да наемат специално за случая някой кораб. Така и направих, използвайки връзките си в Съдийството, чрез посредници и с помощта на няколко неясни подписа. Корабът, на когото спрях избора си, не беше манерански, а идеше от западните провинции — от Велис. Не исках да бъда разпознат по време на пътуването от някой член на екипажа. Близо година този съд бе затворен в пристанището на Манеран във връзка с юридически неуредици. Всъщност, проблемът произтичаше от някои бюрократични противоречия свързани с названието на кораба, но последвалите ноти и контраноти между двете ведомства доведоха до такава бъркотия, че стана просто невъзможно капитанът да получи разрешение за отплаване у дома. Екипажът на няколко пъти бе подал жалба до Съдийството, но Върховният съдия нямаше юрисдикция върху проблеми решавани в чужди съдилища, а основната битка всъщност кипеше в далечния Велис. Оставаше ни единствено да задържаме съда в пристанището, докато от Велис пристигне съобщение, че проблемът е решен. След като бях добре запознат с този случай, аз издадох декрет, от името на Върховния съдия, че се разрешава на кораба да извършва чартърни плавания „между ориентирите река Йън и източните брегове на Шумарския залив“. Тъй като това би могло да означава плаване само край бреговете на Манеран, аз подчертах, че корабът може да бъде наеман и за плаване към Шумара Бортан. Без съмнение, този пункт от клаузата е изненадал капитана, но още по-изненадан е бил вероятно, когато само след няколко дни мой агент го е наел за пътуване до северния бряг на Шумара Бортан.
Не казах къде отивам нито на Лоймел, нито на Халум и Ноим. Съобщих им единствено, че по нареждане на Съдийството трябва да замина за известно време зад граница. А в канцеларията бях още по-лаконичен — просто заявих, че се нуждая от отпуск, без да уточнявам за какъв срок.
За да избегна всякакви възможни усложнения с митническите власти, избрах за точка на отплаване град Хилминор, в югоизточен Манеран на Шумарския залив. Това е малко провинциално градче, което се препитава главно от риболов и освен това е междинна спирка на корабите, плуващи към западните провинции. Наредих на капитана да се отправи натам, а двамата с Швайц потеглихме с наземна машина.
Пътуването продължи два дена по крайморската магистрала. С наближаване на Шумарския залив, флората наоколо ставаше все по живописна и тропическа. Швайц бе въодушевен от пътуването, аз също. Разговаряхме непрестанно, в първо лице, за него естествено това бе дреболия, но аз се чувствах като малко момче, което се е скрило някъде за да се отдаде на пакости. Обсъдихме какво количество от лекарството ще ни е необходимо и какво да правим с него. Вече не ставаше дума за шепа прах, колкото за мен и Халум. Имахме намерение да внесем огромни количества и да ги разпространим сред моите сънародници, дарявайки им по този начин освобождение от доброволната самоизолация. Това евангелистко намерение се беше прокраднало някак неусетно в плановете ни, за да се превърне в основна цел на пътуването.
Денят, в който стигнахме Хилминор бе толкова горещ, че сякаш небето всеки миг щеше да се разцепи. Всичко бе покрито от тежка влажна мараня, а отсреща блестяха ослепително вълните на Шумарския залив. Хилминор е обкръжен с верига от ниски хълмове, покрити с гъста гора откъм морето, но обезлесени навътре. Пътят се виеше между хълмовете и на едно място спряхме, за да покажа отблизо на Швайц горичката от месести дръвчета. Приближихме се през няколко изсъхнали шубраци, чийто клони пукаха под краката ни. Дърветата бяха дваж по-високи от човешки бой, с разкривени клони и дебело, мековато стъбло, което поддаваше при натиск като плътта на стара жена. Стеблата бяха покрити с белези от постоянното източване на сок, с което видът на дърветата бе още по-неприятен.
— Може ли да опитам от течността? — запита Швайц. Нямахме подходящи инструменти, но за щастие в този миг към нас се приближи едно зле облечено момиче, приблизително на десет годишна възраст, с потъмняла от слънцето и отдавна немита кожа. Носеше свредел и канче и по всичко изглежда, че някой я бе изпратил в гората именно за сок от месесто дърво. Погледна ни възкисело, но аз извадих една монета и казах: