41
Пет дни. По-точно шест — или Швайц нещо грешеше, или шумарския ни водач не умееше да брои. Бяхме го наели заедно с трима носачи. Никога през живота си не бях изминавал такива огромни разстояния на крак — вървяхме от сутрин до залез, а почвата под краката ни бе неравна и хлъзгава. От двете ни страни като безкрайна зелена стена се издигаше джунглата. Въздухът бе толкова влажен, че сякаш плувахме из него. Наоколо прелитаха насекоми с кехлибарени очи и страховити човки. Под краката ни пълзяха отвратителни стоножки. Отвъд зелената завеса се носеха яростни и предсмъртни животински крясъци. Слънцето едва проникваше през гъстата покривка от листа, блестейки с ярки снопове. От стеблата на дърветата стърчаха цветове, за които Швайц твърдеше, че са паразити. Едно от цветята, с жълти, мъхести чашчици приличаше на човешко лице, с изпъкнали очи и широко отворена уста. Друго бе още по-чудновато, защото сред черно-червените венчелистчета се издигаше нещо като пародия на гигантски фалос с две полюшващи се топки. При вида му Швайц нададе радостен вик, сетне протегна ръка и се зае да флиртува с цъфналия орган. Шумарците си размениха многозначителни погледи, може би се патиха дали е трябвало въобще да ни изпращат момичета в онази първа нощ.
Продължихме да пъплим по гръбнака на континента, за ден и половина напуснахме джунглата за да изкачим някаква планина и после отново хлътнахме в нея. Швайц се заинтересува, защо е трябвало да изкачваме планината, след като можехме да я заобиколим, но в отговор му обясниха, че в низините обитават отровни мравки — много забавно. Отвъд планините започна верига от езера, потоци и рекички, които гъмжаха от същества със зъбати муцуни. Всичко това ми се струваше нереално. Само на няколко дена плаване от тук се намираше Вилейда Бортан, с нейните банки, наземни машини, митничари и божии храмове. А тук, наоколо се ширеше един див и незавладян континент. Човекът все още не бе оставил своята диря по земите, които пресичахме. И всичко наоколо — безкрайната джунгла, тежкият влажен въздух, крясъците в нощта, неразгадаемите разговори на нашите примитивни спътници — ме подтискаше дълбоко.
На шестия ден пристигнахме в селото на туземците. Приблизително три хиляди дървени колиби бяха разпръснати на мочурлива ливада, на мястото където две неголеми по размер реки съединяваха коритата си. Имах чувството, че навремето тук е било разположено значително по-голямо селище, или може би дори град, защото в покрайнините се виждаха обрасли с трева каменни руини. Или може би това бе само илюзия? Толкова ли се нуждаех от увереността, че с напускането на нашия континент шумарците са започнали да регресират, та трябваше навсякъде да търся следи от упадък и разложение?
Скоро ни заобиколиха жителите на селцето — не бяха враждебни, по-скоро любопитни. Северняците са рядкост по тези краища. Някои от тях се осмелиха да ме доближат и дори ме докосваха срамежливо с ръка, придружавайки жеста с извинителна усмивка. Настроението тук нямаше нищо общо с мълчаливата печал, която тегнеше над крайбрежното селище. Хората бяха добронамерени, сърдечни и наивни. И сигурен съм, това се дължеше факта, че влиянието на севера не се простираше до тук.
Още с пристигането беше подет оживен разговор между Швайц, нашия водач и трима от старейшините на селцето. Швайц почти веднага преустанови участие, а нашият водач се отдаде на цяла каскада от живописни звукови пируети и трескави жестикулирания, обяснявайки отново и отново едно и също нещо на туземците, за да получи неизменно един и същ кратък отговор. Нито Швайц, нито аз разбирахме и думичка от този разговор. Най-накрая водачът се извърна с почти гневно изражение към Швайц и го засипа с поток от подправени с шумарски акцент манерански изрази, почти неразбираеми за мен, но очевидно Швайц, който имаше по-голям опит в общуването с чуждоземци, успя да схване същината на казаното.